Николай Райнов - Робът с листчето (Шведска приказка)

Но в двореца нямало жива душа. Нямало дори ни куче, ни котка. Това не се харесало на благородника, който почнал да става от миг на миг все по-придирчив.

— Хей, Силферзумуне, мой робе! Излез, че има да ти заповядам нещо.

— Какво ще заповядаш, господарю? — попитал спокойно гласът на невидимия роб.

— Ти си, както ми се вижда, много недосетлив. Направи ми дворец, а ми не доведе ни слуги, ни слугини. Бива ли това нехайство? Я скоро направи, каквото трябва! Аз не мога да живея самичък в такъв огромен дворец: ти ще ме накараш да полудея. Искам да имам слуги и слугини, които да ми угаждат и да треперят пред мене.

След миг всичко било изпълнено, както заповядал господарят. Явили се стотици слуги и слугини, облечени добре, и всички — пъргави, внимателни и послушни. Едни се кланяли на благородника, други го следели що ще им заповяда, а трети сами се досещали какво трябва да извършат.

На края на тази гора се издигал един летен дворец, много по-малък от тоя на благородника. В него живеел царят на тази земя, комуто принадлежели и гората, и полята наоколо, и още много градове и села. През тоя ден, когато ставали чудесата в хижата, той бил на лов. Като се върнал в своя дворец и погледнал през прозореца, с голяма почуда видял новия дворец, чиито кули се издигали високо над гората. На покрива на двореца имало златни петли, които се въртели ту на една страна, ту на друга и блестели на слънцето.

„Що е пък това?“ — си помислил царят и се намусил недоволно.

Той повикал придворните и ги запитал:

— Виждате ли онова там, сред гората?

— Виждаме го — отвърнали те, като се поклонили и повлекли крак, както правят царедворците в знак на дълбоко уважение.

— Що е то? Замък ли е?

— На замък прилича, господарю, но е много по-голям. Сякаш не е замък, а дворец.

— Значи, очите ми не са ме излъгали. В такъв случай или аз съм луд, или моите поданици твърде много си позволяват. Кой се е осмелил да издигне такъв висок дворец на моя земя, без дори да ме попита? Цар ли съм аз, или не съм?

Царедворците се поклонили отново, отново повлекли крак, но никой не можал да каже кой е виновникът: те виждали за пръв път новия дворец.

— Скоро да дойдат войниците — пешаци и конници — заедно със своите офицери!

Дошли войниците, наредили се на широкото поле пред двореца. Офицерите влезли при царя, тропнали с крак и отдали чест.

— Какво ще заповядате, ваше величество?

— Скоро да срутите оня дворец и да обесите човека, който е дръзнал да го издигне, без да ме пита!

— Слушам, ваше величество — извикал всеки от офицерите, като тропнал отново с крак и отдал чест.

Войниците тръгнали на път, като тропали силно с нозе, за да ги чуе царят им от своя дворец. Забили барабани, засвирили тръби и рогове. Музикантите гърмели толкова силно, че благородникът ги чул още преди да се покажат пред неговия дворец. Той бил чувал много пъти военната музика и разбрал какво значи това. Но се не уплашил, защото в ръцете му било онова вълшебно листче.

— Хей, робе мой Силферзумуне! Излизай скоро, че ще ти дам да разбереш!

— Какво ще заповядаш, господарю?

— Какво ще заповядам ли? Сляп ли си, та трябва все аз да те подсещам що да правиш? Не виждаш ли ония войски, които идват насам? Скоро да ми намериш войници, два пъти повече от тях! И оръжие да ми намериш по-добро от тяхното! Хайде, по-скоро. Какво се бавиш?

След миг всичко било готово. Пред двореца стоели наредени безбройни пълчища, стегнати и добре въоръжени. Те чакали само заповед, за да се нахвърлят срещу неприятеля и да го унищожат.

Когато царските войски минали гората и видели наредените пълчища, те се спрели. Никой не посмял да мръдне крачка напред. Тогава благородникът излязъл и повикал царския военачалник.

— Защо водиш тия войски срещу мене? — го запитал той. — Не знаеш ли, че аз съм по-силен от царя?

— Сега виждам, че наистина е тъй — отвърнал военачалникът. — Но аз имам заповед и трябва да се покорявам.

— Пожали своите войски! — рекъл благородникът. — Наистина аз съм княз, а не цар, но ти виждаш добре силата ми. Ако царят ме послуша и сключи с мене съюз, аз ще му бъда полезен, защото не съм лош човек. Спогодим ли се с него, ние ще се бием заедно и ще надвиваме всички, които биха се одързостили да нападнат царството.

— Имате право, ваше царско височество — казал военачалникът. — По-добре е съюз с такъв силен господар, какъвто сте вие, отколкото вражда с него.

Князът поканил тогава военачалника да дойде със своите офицери в двореца на закуска и разговор. Поканените дошли. Вместо закуска им било дадено цяло угощение. И на войниците отнесли храна и питие. Дълго траяло угощението. От разговора си с офицерите князът се научил, че царят има дъщеря, толкова хубава, че няма вече накъде.