Николай Райнов: Горски син (Шведска приказка)

— Как тъй ще си вървя? Никаква работа не съм ти свършил още!

— Няма за тебе работа тук. Върви другаде!

— Дай ми тогава храна за по пътя! Нали тъй бяхме се пазарили?

— Добре. Слез в зимника, та си вземи!

Горският Син нарамил по едно каче сирене на двете си рамене, стиснал по една голяма пита хляб под мишниците и си тръгнал. Ала ето че господарят се разкаял, задето бил дал пари на ратая. Но понеже се боел от разправия с него, пуснал подире му един голям бик — да го разкъса. Горският Син, като видял, че бикът тича след него, оставил хляба и сиренето, хванал животното за рогата и го удушил. После го метнал на гръб и продължил пътя си.

Вървял, вървял — стигнал до една висока планина. В подножието имало гора. Спрял се юнакът там, наклал огън, опекъл бика и го изял.

— Слава Богу — си казал той след това. — И аз се нахраних веднъж, както трябва, и то със свои пари.

Поспал Горският Син час-два под дърветата, на сянка, па поел пътя през планината. До вечерта я превалил и навлязъл в друго царство. Стигнал до столицата и отишъл в двореца — да търси работа. Като го видели — такъв едър и силен, — направили го помагач на готвача: вода да носи и дърва да цепи.

По онова време всички в двореца били натъжени. Голяма беда висяла над царското семейство.

Ето каква била работата.

Веднъж царят пътувал с кораба си по морето. Явила се страшна буря. Повдигнал я злият дух на морето. Корабът почнал да потъва. Надежда за спасение нямало. Всички щели да се издавят. Тогава един от моряците казал на царя да се помоли на морския дух — дано му помогне.

Царят почнал да вика морския дух и да му обещава всичко, което му е най-скъпо, само да спре бурята. Морският дух се явил във вид на огромен триглав змей и поискал от царя тържествено обещание, че ще му даде първата жива душа, която ще излезе да го посрещне, когато се върне в царството си. Царят се съгласил на драго сърце: той бил уверен, че ще излезе да го посрещне кучето му, което го много обичало.

Ала не станало тъй, както си мислел царят. Щом корабът спрял на пристанището, дошли с лодка да посрещнат баща си трите царски дъщери. Като ги видял, вместо да се зарадва, царят се натъжил. Според условието, което сключил с морския дух, още на другия ден трябвало да му даде живата душа, която ще излезе да го посрещне. За да спаси дъщерите си, царят обещал да даде голяма награда на оногова, който би успял да надвие морския дух и да ожени победителя за оная своя дъщеря, която той си избере.

Тъкмо през тоя ден бил дошъл в двореца Горският Син. Готвачът, чийто помагач трябвало да бъде юнакът, се наел да убие морския дух и да отърве княгините. Чул за това и Горският Син. Той помолил господаря си да отиде с него. Оня се съгласил.

Царят намислил да изиграе чудовището, като му прати само една от дъщерите си. Заповядал да отведат на морския бряг най-голямата. Тя седнала на брега и почнала да плаче. Никак не й се вярвало бащиният й готвач да я отърве от морския дух, защото го знаела какъв е страхливец. Готвачът седнал на една скала и приготвил сабята си — да чака чудовището. А Горският Син легнал до княгинята и заспал, след като я помолил да го събуди, щом се покаже морският дух.

Не минало и половин час, и ето че морето почерняло. Вълните почнали бясно да се хвърлят към брега. Водата закипяла. Грозен трясък се разнесъл. Показал се морският дух във вид на змей с пет глави. Като го видял, готвачът паднал от скалата и си пукнал главата.

Княгинята събудила Горския Син и от страх се скрила зад него. А змеят се спрял всред морето и викнал:

— Кой е тоя там? По-едър човек не съм виждал.

— Аз съм Горският Син, помагач на царския готвач. Водя ти дъщерята на царя.

— Дъщерята ли рече? Аз идвам за три дъщери, не за една: такова ни беше условието.

— А бе ти вземи сега едната, па другите две — после! Как ще носиш и трите?

— Добре, утре ще ми доведеш и втората. Чу ли?

— Чух.

— Хайде сега ме измъкни на брега!

— Как да те измъкна? Много си голям, па и морето е дълбоко: страх ме е да нагазя.

— Хвърли ми въже — да се хвана за него!

Юнакът хвърлил едно въже и изтеглил на брега чудовището. Сетне замахнал с оня меч, който тежал сто кила, и отсякъл петте глави на змея. Но ковачът, който учил на занаята момъка, не му бил дал точно сто кила желязо, та мечът излязъл с едно кило по-лек. Затова, колкото и силно да замахнал Горският Син, не можал да отсече съвсем петата глава на змея: тя се крепяла за една ивица от кожата. Чудовището не било убито: то се скрило във водата. Момата почнала да целува от благодарност ръцете на своя спасител.