Ето че влязъл и султанът. След като старият цар се изкачил на престола си, главният царедворец въвел двама посланици. Единият бил пратен от царя на Испахан, а другият — от афганистанския султан.
Двамата посланици поздравили, както му е редът, султана и великия везир. После почнали да се разговарят с тях по важни работи — държавни, търговски и военни, от които Салем-Сима не разбирал нищо. Но разбира, не разбира — той трябвало да седи и да слуша, както слушал братовчед му. Султанът смятал, че по тоя начин ще ги научи на най-тънките неща в държавната наука.
Цели четири часа траяли разговорите.
Подир това на княза позволили да се поразходи из градината заедно с братовчед си. Фиджа-Сима се държал горделиво и надменно. Постоянно гледал да покаже, че знае повече от своя братовчед и разбира от всичко. Това не се харесало на Салем-Сима. Той се върнал от разходката разбит, уморен и огорчен.
Няколко дена след това било обявено състезание между Салем-Сима и неколцина синове на царедворци, все момци на неговата възраст. Той успял да надвие всички и в стрелба с лък, и в бой със сабя. Това му направило голямо удоволствие.
Но удоволствието на княза не траяло дълго.
Той не бил глупав. Скоро забелязал, че в такива състезания неговите съперници не показват нито истинската си сила, нито ловкостта си. Това те правели или от страх да не би князът да ги намрази, или от желание да му угодят, като го поласкаят. Те нарочно се оставяли да ги надвива Салем-Сима, който ще им стане след време цар.
Като разбрал това, радостта му се пресякла. Отпосле князът имал и други случаи да види подобни постъпки. Отишли на лов. Около него се навъртали постоянно петима-шестима придворни, все опитни ловци, които го пазели да не би да го нападнат зверовете, ранени от стрелите му. Тая закрила също не му се харесала. Нему се искало да го оставят сам да се бори със свирепите пантери и други зверове, за да изпита силата си и своята смелост пред опасността.
Минали три месеца. Дворцовият живот, отначало толкова приятен на Салем-Сима, почнал да му досажда. Като свикнал с великолепието на двореца и с блясъка на облеклото, разкошът му се виждал вече нещо просто, обикновено, без което не може. Той си смятал, че тъй трябва да бъде — и нищо повече.
Салем-Сима едва търпял постоянните ласкателства на придворните. На лов не му се излизало. Учителите по смятане, четене, писане и разни други предмети го отегчавали. Вече не ги слушал какво говорят. А лекаря Бирка той на драго сърце би заповядал да обесят, ако зависело от него.
Ала това не било всичко.
Братът на султана, Гуран-Сима, хранел в сърцето си надежда, че синът му — Фиджа-Сима — ще наследи престола, защото цар Симер-Сима нямал син. Но като виждал, че от ден на ден султанът се привързва все повече и повече към Салем-Сима, а на сина му не обръща внимание, намразил момъка. Той не можел да се помири с мисълта, че след време синът му ще бъде поданик на тоя невъзпитан и необразован момък, който изчезнал една нощ от двореца и няколко години не се чувало нищо за него, а после изведнъж се явил отново.
— Само едно ми остава да направя — решил той: — то е да го убия по някакъв начин, без да се разбере, че аз съм сторил това.
Не било мъчно да се намерят в двореца хора, готови за пари да извършат всякакво престъпление. С тяхна помощ решил Гуран-Сима да се отърве от момъка.
Една сутрин, като се събудил, Салем-Сима видял, че изпод възглавницата му изпълзяла отровна индийска змия. Насмалко щяла да го ухапе. Той скочил и я убил с един замах на сабята си. След това надал вик и събрал всички роби и прислужници:
— Отде е дошла тук тая змия?
Никой не можал да му каже.
— Кой е влизал в спалнята ми тая нощ?
Никой не бил виждал никого да влиза.
Салем-Сима се оплакал на султана. Царят се разпоредил веднага да узнаят кой е влязъл и е внесъл отровната змия в спалнята на неговия братанец. Ала напразно отишли всички разпити: нищо не се открило.
Друг път, следобед, Салем-Сима бил легнал под сянка в градината. Задрямал, но някакъв шум на бързи стъпки го стреснал. Иззад храсталака изскочил един страж и се хвърлил върху княза с нож в ръка.
Салем-Сима скочил, обаче оня успял да го уцели в гърдите. Като по чудо ножът ударил едно ребро и се счупил. Макар и ранен, князът успял да изтегли сабята си и да я забоде в корема на нападателя, който паднал мъртъв.
Салем-Сима надал вик за помощ. Притекли се телопазителите, които — кой знае защо — се били отдалечили тоя път от него. Пренесли го в двореца и повикали лекаря. Няколко седмици трябвало да лежи князът, докато позарасте раната му. И тоя път султанът не можал да открие кой е пратил убиеца.
Читать дальше