Николай Райнов - Самодивска царица (Исландска приказка)

Един ден, когато Хелга седяла вън и замислено гледала пламналото на изток небе, той й казал:

— Олаф е добър и прилежен. Той много те обича и моето най-искрено желание е да се омъжиш за него. Вашето щастие ще облекчи моите старини.

Хелга побледняла.

— Ах, татко, мили татко, не мога!

— Защо? Не е ли той млад, хубав и здрав? Посочи ми някой друг, по-добър, за когото би желала да се омъжиш. Или те спира онова, което си бълнувала, когато беше болна?

Хелга страхливо то погледнала.

— Прости ми, татко!

— Искаш ли да зарадваш стария си баща? Тогава ще се омъжиш за Олаф. А ако искаш да ме погубиш, отхвърли моята молба!

Той се обърнал да си влезе вкъщи. Хелга се затичала след него.

— Не ми се сърди, татко: аз ще изпълня твоето желание каквото ще да става!

— Благодаря ти, мое добро дете!

Хелга станала жена на Олаф.

Но тя не оздравяла при всичката нежност на баща си, при всичката обич на мъжа си. Постоянно тъжела и бледнеела; още една болка заседнала в душата й.

— Нима аз мислех, че ще му изменя някога? — си казвала тя, като си спомняла обещанието за вярност, което дала на самодивския цар. Дълбока скръб я обземала.

Един ден тя видяла, че мъжът й се връща с един чужденец — висок и строен.

— Хелго — казал Олаф, — тази вечер ще имаме гостенин; погрижи се да го нагостиш, защото е пътувал дълго и се е изморил.

Хелга погледнала чужденеца. Лицето му било хубаво, но много наскърбено.

Той също я погледнал с хубавите си сини очи и я запитал:

— Ще позволиш ли, Исландско цвете, на един чужденец да си почине под твоя покрив?

При този поглед Хелга усетила, че я избива студена пот. Тя познала и очите, и гласа на самодивския цар.

Слънцето залязло, но не се било стъмнило още. Пурпурното небе изпращало своите лъчи, които минавали през прозореца и осветявали стаята.

Хелгиният баща казал:

— Виждате ли колко е хубаво? Във вашите страни няма такова нещо. Исландия е най-хубавата страна в целия свят!

— Да — рекъл чужденецът, — вашата страна е хубава, но и моята е хубава и не е далеч от вашата!

Той погледнал Хелга и почнал да описва своята страна — същата оная земя, която Хелга познавала. Тя слушала с любопитство неговия разказ. Сторило й се, че се намира пак в онези места, че чува бученето на сините морски вълни, че вижда птичките, розите и всичко друго.

Тогава тя разбрала, че са я излъгали само за да я задържат. Какво ще стане сега? Жената се каела, но било вече много късно. Тя бързо излязла навън, отишла в своята стая и горчиво заплакала.

На другия ден тръгнали на църква да се причестяват. Всички се събрали в стаята, за да изпълнят стария исландски обичай: всеки, преди да се причести, трябвало да поиска прошка от своите близки.

Хелга хванала ръката на баща си и на съпруга си и казала:

— Простете ми всички скърби, които съм ви причинила.

— Ти трябва да отидеш и при нашия гостенин, Хелго, да се простиш и с него — казал Олаф.

Хелга отишла в стаята на чужденеца.

Той бил пременен в своето царско облекло.

Тя скръстила ръце и го погледнала с обич и мъка.

— Хелго, Хелго! — казал той строго. — Къде останаха твоята обич и твоето обещание?

— О, не ми се сърди! — молела го тя. — Ти знаеш как стана всичко. Заради тебе излязох от скалата и попаднах в ръцете на своя баща. Те ме излъгаха, че съм сънувала. Аз трябваше да се покоря: нямаше какво да правя, но в душата си ти останах вярна.

— А защо не послуша своето сърце? Ние не разбираме от човешки слабости и не можем да ги прощаваме. Нали знаеш каква участ те очаква сега?

— Да, знам — казала Хелга; — и ако моята уста е престъпила клетвата, моето сърце не я е забравило. Аз се радвам на смъртта, която ще ме съедини пак с тебе.

Блажена усмивка озарила лицето на самодивския цар. Той прострял ръцете си и Хелга паднала мъртва на гърдите му.

Когато баща й и Олаф отишли в стаята на гостенина, те намерили Хелга в ръцете му, но и двамата били мъртви. Олаф искал да отдели жена си от чужденеца, ала бащата го възпрял.

— Остави я, сине мой: тя беше негова. Ние искахме да му я отнемем, а той пак си я взе.

Турили ги в един ковчег. На другото утро щяло да стане погребението. Но през нощта паднала по-гъста мъгла, отколкото друг път. Посреднощ надошли самодиви, които мълчаливо взели ковчега със своя цар и неговата невеста и го отнесли в своето царство.

На брега на синьото море били погребани те. На гроба посадили едно дърво, на чиито клони закачили царева лира. Утринният вятър раздвижвал листата, които се удряли о нея и тя издавала чудни звуци, които се разнасяли надалеч през морето, чак до студената Исландия.