Николай Райнов - Самодивска царица (Исландска приказка)

Хелга го погледнала недоверчиво.

— Тук ли? — попитала — Възможно ли е това?

— Ела отвъд планината и ще се увериш, че ти говоря истината.

Хелга хванала ръката на чужденеца. Той й се сторил близък, като че ли го познава от дете — и тя спокойно тръгнала по планината.

Чужденецът допрял ръката си до планината и веднага се образувал отвор, през който те влезли във вътрешността.

Хелга учудено се спряла и потрила очите си, защото й се сторило, че сънува. Но то не било сън.

Тя се намирала в чудна страна — по-хубава, отколкото тя си представяла родината на майка си.

От ясното небе се леели топли слънчеви лъчи, каквито в Исландия не греят никога. Те позлатявали високите вечно зелени дървета, отразявали се във водите на езерата и блещели в чашките на благоуханните цветя.

Отдалече се синеело морето, заобиколено със зелени брегове, а въздухът бил изпълнен с приятна миризма. Чувала се сладка музика, която екът повтарял.

Хелга гледала с радост наоколо си: тя никога не си била помисляла, че на земята може да има нещо подобно.

Момата нежно галела кадифените листа на цветята. Гледала дърветата, чиито върхове се люлеели и шумолели. По клонете им били накацали бели птици, които я гледали кротко, сякаш от дълго я познават. Но откъде иде тази чудна музика?

Хелга скитала дълго по тази дивна страна и най-после запитала чужденеца:

— Кажи ми, къде съм: на ирландската студена земя не може да има такова нещо.

— Ти си в моето царство, хубава Хелго — казал кротко чужденецът. — А аз съм цар на самодивите.

Хелга го погледнала учудено. Никой не бил й говорил за самодиви. Тя никак не се уплашила.

— Аз бих желала да остана завинаги тук! — промълвила тя тъжно.

— Остани, Хелго!

— Да, но моят татко няма друго чедо!

— Той е сега далеч — я утешил самодивският цар. — И ти можеш да останеш, докато той се върне!

— Да, мога — казала радостно Хелга и останала в неговото царство.

Дните минавали щастливо. Всичко било там толкова хубаво, че Хелга не си спомняла за миналото и не мислела за бъдещето. Тя се разхождала със самодивския цар, белите птички прехвръквали над тях и кацали по ръцете й, а морето шумно ги поздравявало със своите вълни.

Привечер Хелга лягала на мъха, а самодивският цар седял до нея и взимал своята лира, та свирел дивно хубави песни. Под тия звуци Хелга забравяла всичко — заспивала. Но ето че един път Хелга си спомнила, че баща й ще да се е завърнал.

— Моят татко! — извикала тя. — Струва ми се, че чувам неговия глас: мой дълг е да напусна всичко тук и да отида при него.

Лицето на царя се помрачило. Той мълчаливо взел своята лира и от нейните струни се чули звукове — по-мили и по-сладки от всеки друг път. И те отново заглушили спомена у Хелга за нейния баща.

Самодивският цар започнал да й разказва, че той от години я е избрал да бъде господарка в неговото царство, че той е направил този рай само за нея и е бленувал как тя ще стане негова жена и с това ще му помогне да се сдобие с безсмъртна душа, каквато самодивите нямат.

— Искаш ли да станеш моя жена, хубава Хелго? — я попитал той най-после. — Аз ще те обичам вярно и вечно, както никой от хората не ще те обикне. Ти няма да се каеш.

— Искам! — казала му Хелга. — Аз ще остана завинаги при тебе!

Очите на царя светнали.

— Но знай, Хелго, че нашите закони са много строги. Когато станеш моя жена и свържеш душата си с моята, чрез което ще мога да получа и аз безсмъртна душа, тогава ти ще принадлежиш само на мене. Нито твоят баща, нито твоите роднини ще имат право над тебе и ако се върнеш при тях, самодивите ще те погубят. Можеш ли да ми бъдеш вярна?

Така хубавата Хелга се оженила за самодивския цар.

Изминала се още една година. Царството на Хелга било все така хубаво, но тя била бледа и очите й пълни със сълзи.

Нейният съпруг отпътувал надалеч — трябвало да отиде да се види с господарите на други самодивски царства.

Той обещал на Хелга да се върне след седмица, но ето че се изминали три седмици, а него все още го нямало. Какво ли му се е случило?

Най-после Хелга си казала:

— Той ми запрети да излизам навън, но аз ще престъпя своето обещание и ще изляза. Може би ще го съзра отдалече!

Тя се приближила до скалистата врата; изплашено захвърчали птичките наоколо, но жената допряла ръката си до каменната стена, която веднага се разтворила и Хелга се намерила на исландска земя.

Ръцете и краката й замръзнали от студа на родината. Тя бързо се изкачила навръх скалата, дето застанала и се загледала към изток.