Николай Райнов - Златното гърне (Немска приказка)

— Е, добре — казал той. — Щом е тъй, искам пържени макарони с доматен сос.

Той бил видял веднъж, на Великден, говедарят да яде такова ястие. Сипали и на него малко. По-вкусна гозба той не знаел от нея.

Бабата взела отземи малко пръст, отхлупила гърнето и я спуснала, разбъркала с лъжицата и прошепнала една-две думи. Подир малко гозбата завряла толкова силно, че похлупакът почнал да подскача.

— Готово е — рекла бабата и снела гърнето от огъня.

— Кое е готово? — запитал Ханес. — Макароните ли?

— Макароните, разбира се. Нали ми каза, че искаш пържени макарони?

— Да, но пържени макарони с доматен сос не стават от вода и земя.

— Лъжеш се, синко — казала бабата. — От вода и земя става всичко, стига Да се подправи с вода и въздух. Ще видиш.

Тя бръкнала с лъжицата в гърнето и почнала да сипва в двете паници. Оказало се, че е същата гозба, що искал Ханес. Дори тия макарони били много по-вкусни от онези, които била сготвила някога си говедарката.

— Виждаш ли — казала бабата. — Аз пека, варя и пържа, каквото си поискам.

— Все в гърнето ли?

— Все в него. Стига да му кажа що да ми сготви и то го сготвя. Завчас.

— Хубав съд имаш ти — рекъл Ханес.

Като се нахранили, бабичката измила гърнето, па го изтрила с малко мъх и го закачила над огнището. Гърнето било отвън черно и окадено, ала отвътре лъщяло, та дори светело. Ханес се приближил да го разгледа.

— От що е това гърне? — запитал той.

— От що ли? Виждал ли си злато?

— Не съм, но съм слушал. То ще да е тогава много скъпо.

— Скъпичко е — рекла тя. — Па се и не намира. Не можеш го купи на пазара, нито може златар да ти го изкове.

От тоя ден бабата вече не питала Ханес какво да му сготви, а варяла, пържела и печела всеки ден различни гозби. Той усещал, че от тези ядива става много силен и бързо расте. От ден на ден можел да пренася на гръб все повече дърва. Отначало берял съчки и сухи клони, а после почнал да мъкне и цели дървета. Насъбрал всички сухи дърва, що имало край пътеките около колибата.

Един ден той се отдалечил доста навътре в гората. Направил голям товар и го нарамил, но сбъркал пътеката. Залутал се в непознати места. Додето се чудел накъде да тръгне, чул, че на едно близко дърво чука зелен кълвач. Ханес рекъл да опита вярно ли е онова, що му била казала бабата.

— Хей, кълвачо — викнал той на птицата, — накъде е колибата на бабичката?

Кълвачът се обърнал, та съгледал момчето, сякаш искал да му каже, че е разбрал. Сетне хвръкнал, кацнал на друго дърво и почнал отново да чука по кората. Ханес тръгнал натам, а птицата литнала и се преместила на още по-далечно дърво. Тъй като вървяло след нея по звука на чукането, момчето стигнало до колибата.

— Благодаря ти, кълвачо — рекло то, а птицата си отлетяла.

Един ден бабата казала на Ханес, че й стигат дървата. И наистина той бил издигнал от двете страни на колибата големи редици от дърва — като високи и дебели стени на някоя крепост.

— Сега вече можеш да отидеш в града — рекла му бабата. — Колкото за пътя, като навлезеш в гората, запитай някой див гълъб — и той ще ти го покаже. Но ти трябва да си вземеш нещо за по път: какво ще ядеш? Градът е далечко. Ще се стегна да ти опържа и опека нещо за ядене, па ще ти напълня торбата — да не гладуваш.

И наистина бабата опекла на момчето банички, курабийки и маслени хлебчета, па му и опържила разни вкусни неща. Като гледал чудното гърне, което готви всичко това само от вода и земя, Ханес рекъл:

— Хубава работа би ми вършило такова гърне, ако го имах. И той запитал бабата как би могъл да си набави.

— Нали ти казах — рекла тя. — То се не купува от грънчар, нито се кове от златар. За да се направи, трябва особено майсторство, каквото хората не знаят. Да имаше злато, бих ти приготвила. Донеси ми злато и ще имаш такова гърне.

— А де да намеря злато? — попитал Ханес. — В града има ли?

— Има — отвърнала бабата. — В града има и труд, и щастие, и злато.

— Добре — казало момчето. — Тогава ще вървя в града. Много ми се иска да имам такова златно гърне: всичко ще мога да си готвя с него.

— За себе си мислиш! — попитала бабата. — Само за себе си ли ще готвиш?

— Не само за себе си — отговорил Ханес. — Ако има някой гладен и ми поиска, ще го нахраня.

— Помни тия думи! — рекла бабата. — Който не мисли за другите, не може да бъде щастлив.

Момчето се сбогувало с бабичката, поблагодарило й, па тръгнало през гората. Скоро се явил един хубав див гълъб и почнал да подхвръква пред него от дърво на дърво. Ханес вървял все след гълъба и тъй излязъл от гората. По една пътека, която водела между нивя, ливади и градини, той стигнал до царския път. Бабата му казала, че като тръгне по пътя, той ще го отведе право в града. В кой град — не му казала. Па и Ханес не запитал: било му все едно в кой град ще отиде. Стига да е град и да има в него злато. Защото той искал без друго да се сдобие със златно гърне като онова на бабата.