Николай Райнов: Златното гърне (Немска приказка)

— Не виждаш ли, че е тъмна нощ? Накъде ще вървиш сега? До най-близкия град има цял ден път, па и до най-близкото село има много път да биеш, та не можеш се оправи наникъде: мечки и вълци ще те изядат. И да си отидеш в село, знаеш ли що те чака? Ти си изгубил телето, стопанинът му ще те пребие. Я остани при мене! Наместо да слугуваш на говедаря, помагай на мене. Виждаш ме, че нито ръцете ми държат, нито нозете. Трябват ми дърва да подклаждам огън, та да си готвя и да се грея. Ти ще ми събираш дърва и ще ми шъташ, а аз ще те гледам не по-зле от говедаря.

— Бива — рекъл Ханес. — Да остана. Но къде ще спя?

— Има място — казала бабата и посочила към дънера.

Като погледнало натам, момчето видяло широка стая, наредена и постлана. Там се живеело добре. Ханес седнал на пейката, до огъня, па бръкнал в торбичката си и извадил един къшей твърд хляб, що му било останало от обяд.

— Няма ли малко водица да го наквася? — попитал той бабата.

— Види се, че на тебе лесно се угажда — отвърнала тя. — Не си придирлив. Ей там е изворът, на две крачки: можеш да си натопиш хляба. Или по-добре почакай: ще ти сипя да вечеряш с мене.

Тя изнесла от стаята две паници и две лъжици, сипала от гърнето на Ханес, сипала и на себе си, па почнали да ядат. От ястието излизала приятна миризма. Момчето си надробило хляба и изяло всичко, що имало в паницата. Такава вкусна гозба то не било яло дотогава.

— Това беше много хубаво — рекъл Ханес.

— Такава чорба не можеш намери другаде — казала бабата. — Никой готвач не може да ти я свари. Още никой цар не е ял като нея.

Като се навечеряли, бабата запалила борина и въвела момчето в стаята, посочила му един кът, дето имало легло, и рекла:

— Ти ще спиш там, а пък аз — хей там.

И посочила друг кът, също с легло. После духнала борината и легнала. Но Ханес не бил спокоен. През широкия отвор на хралупата влизала лунната светлина. Момчето погледнало натам и запитало бабата няма ли врата къщата й.

— Няма — рекла тя. — Па и не трябва.

— Ами не те ли е страх да не влязат зверове?

— Мене ли да ме е страх от зверове? — казала бабата. — Всички зверове ме познават. Злите се боят от мене, а добрите ме обичат. Никой не може нищо лошо да ми направи. Додето си с мене, не бой се!

На другия ден момчето станало още при изгрев слънце, но бабата била станала преди него. То я видяло при извора, че мие съдовете.

— Хайде сега да посъбереш дръвца! — рекла му тя. — Каквото имаше наблизо, аз го събрах: не ми държат нозете да отивам по-на-далеч. А ти можеш да ходиш навред по гората и да събираш сухи дърва. Ей тука ги слагай и нареждай.

— Ами ако се изгубя? — запитал Ханес. — Нали сама ти каза, че в тая гора човек се лесно изгубва?

— Ако се изгубиш, запитай някоя птица къде е моята колиба и тя ще те доведе — рекла бабата.

Ханес не отвърнал нищо, но не му се вярвало да го разберат птиците. Както и да е, той тръгнал за дърва, но не мислел да се отдалечава много. Па и голямото дърво, в чието стъбло била стаята на бабичката, се виждало отдалече. То било най-високото дърво в гората. Макар че в дънера му имало голяма кухина, то не било изсъхнало, а се разклонявало над другите дървета и им пазело сянка с широката си корона от гранки и листовина.

Момчето било сръчно. То насъбрало наръч съчки, вързало ги с пояса си и ги донесло при колибата, па ги наредило до дънера. Тъй ходило то час-два, събирало дърва, пренасяло ги, докле подигнало височка редица. По едно време огладняло, но се срамувало да каже на бабата.

Ала тя сама разбрала, та го повикала.

— Ела да закусиш! — рекла. — Трябва да си вече прегладнял. Когато Ханес отишъл при огнището, гърнето било вече сложено.

— Що искаш да ядеш? — попитала бабичката. Той посочил гърнето, па рекъл:

— Каквото се вари там, това ще ям. Аз обичам всичко.

— Там още не се вари нищо — казала бабата, — има само вода. Кажи ми кое ястие обичаш най-много — да ти сваря.

На Ханес не се вярвало, че бабата ще може да намери за готвене всичко, що би пожелал той, макар че не знаел много гозби. Бабата разбрала що мисли момчето, та рекла:

— Няма да чакаш дълго; само кажи що ти се яде. За една минута аз мога да ти сваря, опека или опържа, каквото пожелаеш.

— Ти се шегуваш, бабо — рекъл Ханес. — Аз не видях в колибата да има ни масло, ни месо, ни дори зеленчук. Че и хляб — да ти кажа — нямаш. Как ще сготвиш, каквото поискам?

— Колкото за хляб, аз опекох вече в гърнето, докле ти береше дърва. Ето го там, в кошницата!

И наистина Ханес видял на другия край на рафта една тепсия с малки продълговати хлебчета, току-що изпечени. То не било прост хляб, а франзелки с масло, мляко и жълтък.