Николай Райнов - Зайчето и нямата княгиня (Персийска приказка)

— Що е това? — запитал я мъжът й, като я видял обляна с кръв. — Кой те е издраскал така?

— Кой ли? Че кой може да бъде друг освен твоята обична сестрица ? Слава Богу, че не й се дадох да ми извади очите. Тогава щеше да имаш няма сестра и сляпа жена.

Царят се позамислил. Никак не му се вярвало сестра му, която знаел, че е нежна към всички, да е направила това. Как е възможно тая кротка мома да издере лицето на жена му?

— Ще видя — рекъл той. — Днес недей се среща със сестра ми. Седи си в стаята, а аз ще разбера как е станала тая работа.

Като останал сам, царят си помислил:

— Кой знае пък, може би наистина сестра ми е направила това. Чувал съм, че глухонемите хора се озлобяват току-тъй, без причина. Ако отида при нея, да я питам, може още повече да се озлоби. Нека всичко мине и се забрави.

Все пак царят отишъл при сестра си, но не й дал никакъв знак, че я укорява в нещо. А тъй се случило, че тъкмо тоя ден тя била много замислена. През нощта я болели зъби, не могла да спи. И през деня й било зле. Когато видяла брата си, опитала се да му се усмихне — но като срещнала загрижения му поглед, навела глава.

— Станало е нещо — си казал на ума царят. — Никога сестра ми не е била такава: тя ме е посрещала винаги с усмивка, а сега като че ли беше гузна.

На другия ден жена му нарочно си ударила главата в стената. Излязла й буца. Затекла се при мъжа си. Разплакала се, развикала се:

— Ако не махнеш тая мома, аз ще се махна от двореца. Ще ме убие. Вчера ми издраска лицето, а днес ме удари по главата с железен топуз. Озверила се е. На човек не прилича. Ако и сега й простиш, ще я удуша, па ще вървя при баща си. Стига сте се подигравали с мене!

Тоя път царят решил да накаже сестра си. Той заповядал на двама слуги да й вържат очите, да я отведат в гората и да я оставят там. Заповедта била изпълнена. Вързали очите на момата, за да не намери пътя, отвели я и я оставили в най-гъстата част на гората, па си отишли.

Княгинята не можела да разбере защо я наказва брат й. Като се намерила сама всред тъмната гора, изоставена дори от слугите, заплакала от отчаяние. Тъй прекарала чак до полунощ. Съсипана от скръб, най-сетне заспала. Когато се събудила, видяла пред себе си, на тревата, едно хубаво зайче — златисто, с големи умни очи. То стояло, сякаш се чуди отде се е взела в гората тая мома.

Княгинята се навела да погали зайчето. То започнало да подскача около нея. По едно време се спряло, загледало я отново право в очите, па й казало с човешки глас:

— Добра и хубава княгиньо, хайде да си поиграем! Аз ще тичам, а ти ще ме гониш.

И за пръв път през живота си момата чула какво й се говори и сама отговорила:

— Да си поиграем, зайченце.

Тя сама не забелязала как й се развързал езикът и заговорила. Сякаш никога не е била ни глуха, ни няма. Това я изпълнило с голяма радост.

Зайчето се затичало, а тя се впуснала след него да го гони. Ала стига ли се заек? Зайчето напред, тя след него — тъй минали много поляни и долини, докато стигнали до един великолепен дворец, разположен всред голяма градина.

В градината, засадена с всякакви цветя, имало водоскоци. В езерата играели рибки. Под сянката на големите овощни дървета седели джуджета и работели. Едни шиели дрехи от коприна и кадифе, други кроели обувки и сърмени чехли, трети тъчели пъстри килими, четвърти правели гърнета, паници и други съдове и ги шарели.

Самият дворец бил отвън целият позлатен и украсен с бляскави шарени плочки. На тях имало изписани всякакви животни и цветя. Към двореца водела голяма златна врата, която се отворила сама, щом зайчето се приближило до нея. То минало през вратата и се спряло в коридора, па се обърнало — да види иде ли княгинята. Тя стигнала до вратата и се спряла в нерешителност. Как да влезе в тоя чужд дворец? Тя дори не знаела кой живее в него.

Но зайчето й казало:

— Върви подир мене, княгиньо! Нали ми обеща, че ще играем на гоненица? Защо се спря?

Тогава момата тръгнала след зайчето. Като изминали коридора, стигнали до една стълба. Стъпалата й били от различни метали: едно златно, друго сребърно, трето медно, четвърто желязно, пето бронзово и тъй нататък. Стълбата била висока.

Стигнали до най-горната площадка. Пред тях се отворила втора златна врата. Влезли в стая, много богато украсена. Подът бил постлан с копринени килими, а по стените имало изработени украшения във вид на цветя от злато, сребро и скъпоценни камъни. До стените били наредени високи столове от слонова кост със златни крачета. На всеки стол лежала по една кадифена възглавница. В ъглите имало големи сребърни кадилници, в които се топели благовонни смоли.