Николай Райнов: Великата обич (Индийска приказка)

— Кой злодеец — викнал той — е посмял да злоупотреби с царския печат, за да извърши това престъпление?

Кунала не казал нищо. Той не желаел да обвини царицата. Но Мадави напомнила на царя, че Сиди е държала един ден царския печат.

Асока тутакси разбрал всичко: кой друг би могъл да извърши това! Не тя ли бе искала упорито от него да лиши Кунала от престолонаследие заради сина й? И защо ще й бъде държавният печат, ако не е имала намерение да му направи зло? Нали тя го бе пратила в Таксокила?

Той заповядал да я повикат веднага.

Откак се научила от своя пратеник, че заповедта е изпълнена, Сиди не можела да заспи спокойно. Все й се присънвал Кунала — кървав, ослепен, че иде към нея и я заплашва. Тя се събуждала с писък. Освен това бояла се, че престъплението може да се открие всеки ден. Струвало й се, че и царят, и придворните, и слугите, па и народът — всички знаят ужасната тайна, която тя искала да скрие.

Като чула, че царят я вика, тя се разтреперала и побледняла. Едвам събрала сили да отиде до чертога, дето бил Асока. Пристъпвала като злодеец, осъден на смърт.

Като видяла ослепения княз, прилошало й. Тя паднала пред царския престол, покосена от мъка и разкаяние.

За Асока станало явно, че жена му е виновницата. Обезумял от гняв, той викнал, че преди да я накаже със смърт, ще заповяда на джелатите да извадят и нейните очи, за да разбере какви страдания е причинила на заварения си син. Но Кунала се намесил.

— Бъди милостив, татко! — замолил го той. — Прости й!

— Не! — викнал царят. — За такова страшно злодейство не може да има прошка.

Тогава князът рекъл:

— Слушайте да ви кажа! Тая жена не е толкова виновна, колкото ви се струва. Аз претърпях наказанието за един грях, който съм извършил някога, в един минал живот. Всички знаете на какво ни учат нашите свещени книги: човек се преражда много пъти на земята и някога неговата душа е живяла у животно. Аз дълго се питах защо се случи това с мене, но не можех да си отговоря. А тая нощ видях насън миналото си и се събудих весел. Затова пеех сутринта.

— Какъв грях си извършил ти, който си най-добър от всички мъже? — попитал Асока.

— Едно време имало един ловец. Той ходел по планините да убива зверове. Веднъж извардил в дъното на една пещера две сърни — мъжка и женска. Той ги хванал с мрежата си, па си помислил: „Ако ги убия, как ще отнеса в града толкова месо? Па и кога ще ги дера? Ако ли им извадя очите, ще успея да ги отведа до вкъщи, защото не ще могат да бягат.“ Сърните сякаш разбрали намерението на жестокия ловец. Те го загледали кротко и му се замолили с поглед да ги съжали. Но той бил безжалостен: извадил им очите. — И като си снишил гласа, Кунала добавил: — Тоя ловец бях аз, татко. Ето че най-сетне ми било писано да изкупя вината си. Защото душата на Сиди и тая на онзи злодеец, който ме ослепи — тия души живееха някога в телата на двете сърни. Недей убива царицата: тя е толкова виновна, колкото съм бил виновен някога аз.

Ала царят се колебаел.

Той помълчал, па рекъл:

— Кой знае, сине, дали това, което каза, е истина? Ти премного обичаш хората. Навярно си измислил тая приказка, за да спасиш своята мащеха от наказанието.

Тогава Кунала се изправил отведнъж, вдигнал ръце нагоре и викнал:

— Ако лъжа, нека падна мъртъв! Но ако съм казал истината, нека Бог, който е самата истина, извърши чудо: нека ми върне очите.

И в същия миг князът се обърнал към Асока и Мадави, па си снел превръзката от очите. И царят, и невестата на княза надали радостен вик: Кунала ги гледал със своите кротки мъдри очи — като очите на птичето кунала.

— Простено да ти е! — рекъл Асока на царицата. — Върви в някой манастир и живей там дотогава, додето ти е отредено. Но помни какво си направила и се кай за греховете си!

Така и станало.

Асока царувал дълго, а след него се качил на престола Кунала. Нямало по-славно царуване от неговото. Защото той обичал всичко живо — не само хората, но и животните.

© Николай Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010

Издание:

Николай Райнов. Източни приказки

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005

ISBN 954-739-645-5

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15793]

Последна редакция: 2010-04-03 18:30:00