Богомил Райнов - Господин Никой

Шосето пред мене разсича голямата вековна гора на Фонтенбло. При всеки завой фаровете обгръщат в широка светла дъга огромните корони на старите дъбове и после отново се спускат по пътя да пробиват пространството и мрака. Лентата на шосето лети равномерно под колата, дърветата отскачат едно подир друго назад, сякаш някаква невидима и нетърпелива ръка ги брои и само свистенето на вятъра в спуснатото прозорче показва, че скоростта на ситроена е далеч над позволената.

Баща ми никога не дойде. Той сигурно изобщо не подозираше съществуването ми, а може би и сам отдавна не съществуваше. И все пак един ден дойдоха да ме вземат. Това бе след завършване на прогимназията — когато сиропиталището се освобождаваше от питомците си, разпределяйки ги между желаещите. Желаещият, който се насочи към мене, бе една жена. Една вече попрезряла, но още хубава жена, с много чиста бяла рокля и с много начервени устни. Тя огледа неколцината питомци и задържа дълбоките си зеленикави очи върху мене. После ме погали по бузата и запита: „Как се казваш, момчето ми? Найден? Найдене, искаш ли да дойдеш да живееш у нас?“ „Искам“, казах аз едва чуто и в гърдите ми преля такава топлота към жената със зелените очи, та ми се стори, че ми прилошава.

Госпожа Елена живееше в огромен апартамент от четири стаи, какъвто никога не бях допускал, че може да съществува — целият в килими, кадифена мебел и картини с рицари и жени в прозрачни облекла. Съпругът често пътуваше по търговията си или по цели нощи не се прибираше. Госпожа Елена запълваше отсъствията на мъжа си с гостуванията на цял куп свои приятелки, които много говореха, много пиеха и много разхвърляха гостната и столовата. Една жена идваше да чисти всеки ден, обаче стоеше до обед, затова аз трябваше да помагам, да мия чинии и чаши, да тичам за всякакви покупки, да прислужвам на гостенките и да разтребвам, след като си отидеха.

По-късно, припомняйки си тия неща, бях склонен да мисля, че госпожа Елена е разчитала и на по-особени услуги от моя страна. Още на втората вечер след пристигането ми тя ме накара да я разтрия, като отпусна тлъстеещите си телеса върху дивана, но аз се оказах твърде вързан или плах, защото тя на няколко пъти извика „уф, какъв си непохватен“, „ех, че си недодялан“ и „е, какво чакаш“, додето най-после ме изгони в кухнята.

До тоя момент тя бе внимателна и даже гальовна към мене и аз носех у себе си спонтанното чувство на топлота към госпожа Елена въпреки душната атмосфера на силен парфюм и женска пот, която я съпровождаше неотстъпно. Но оттук нататък госпожа Елена почна да ми подвиква и да ме ругае, додето един ден се случи непоправимото.

Тоя следобед в столовата бяха се събрали към половин дузина гостенки. Приготвеният за случая вермут бързо се свърши и госпожата ме прати да купя още един литър и две шишета сода и ми даде една монета от сто лева, като ми поръча да бързам. Направих бързо покупката, макар че кварталният аперитив кипеше от консумация, и се върнах.

„А рестото?“ — запита госпожа Елена.

Изведнъж се сетих, че съм забравил рестото на тезгяха, додето съм бил зает да смествам трите големи бутилки в двете си ръце. Изтичах обратно в аперитива, но кръчмарят отказа да е видял оставени пари. Върнах се, потънал в земята от срам.

„Кръчмарят лъже, че не съм оставял пари“.

„Кръчмарят не лъже, ти лъжеш“ — извика госпожа Елена и ме перна с всичка сила по лицето с опакото на ръката си. Бях свикнал на бой, но за проклетия ударът попадна в окото ми и у мене избухна такава инстинктивна ярост, че когато госпожата замахна втори път, аз я ухапах по ръката. Тогава жената се нахвърли върху мене с такава истерия, пред която умелите, но машинални плесници на възпитателната бяха просто дреболия.

„Ти съвсем разкървави момчето, ма!“ — опита се да я спре една от гостенките, дошла да помага в кухнята за сандвичите. Но тая забележка още повече вбеси госпожа Елена и тя продължи да ме блъска, додето най-сетне се сетих да побягна. Повече не се и върнах в тоя апартамент с рицарските картини и с миризмата ни „Шипър“ и женска пот.

Ивицата на шосето, рязко бяла в мрачината на нощта, лети под ситроена. Понякога прекосявам смълчани селища с мъртви тъмни къщи, сред които пътят прави остри завои. Понякога край колата прелетява някоя бензостанция с неоновото жълто сияние на „Шел“ или червено-бялото на „Есо“. Отминавам Санс и стигам Оксер. Още сто и десет километра подарък за километража на Мери Ламур. Часът наближава един.