Богомил Райнов - Господин Никой

В момента, в който напускам дома на Сент Оноре, аз съм зает с проблеми от съвсем друг характер — материално-финансови и транспортни. Отбивам се в едно кафене и проверявам по телефона кога има влак за Марсилия. Оказва се, че бързият влак потегля малко преди полунощ. Излизам и вземам първото такси, попаднало пред очите ми:

— Хотел „Насионал“!

Парите ми са твърде оскъдни за такъв скъп транспорт, но времето ми е още по-оскъдно. Освен туй, дори да изтърся всичките си джобове, не ще мога да събера сумата, необходима за един билет Париж — Марсилия, тъй че няколко франка повече или по-малко не изменят положението. Единствено възможно спасение от това положение ми се представя сега засега в образа на зряла хубавица с масивни форми и крехка чувствителност.

Додето таксито се носи към хотела, аз следя без излишни озъртания движението пред нас и зад нас и установявам, че наблюдението продължава, поето този път от един мощен сив ситроен и едно хилаво зелено рено. Това всъщност би следвало да се очаква, тъй като нарежданията за проследяване се изпълняват твърде бързо, но се отменят доста бавно. Ако изобщо дойде до отменяне.

Таксито спира пред масивната фасада на хотел „Насионал“. Освобождавам шофьора с една банкнота, проявявайки характерната за бедняка щедрост, влизам в оживения хол и се осведомявам за номера на стаята, заемана от артистката Мери Ламур.

Мери ме приема тръпнеща от нетърпение под розовия си пеньоар. Всъщност нетърпението е взаимно, само че аз по-умело го крия.

— Моите съболезнования, скъпа! — приветствувам хубавицата. — Младоженецът само преди три часа предаде богу дух.

При тая потресаваща новина Мери ме прегръща с пълните си ръце и почва да ме целува, просълзена от радост.

— Не се вълнувай, мила — мърморя аз, като опитвам да се освободя от поглъщащата ме като морски прилив прегръдка. — Няма повече място за вълнения.

— Ти ли го очисти? — пита артистката прозаично, като идва на себе си.

— А, не. Аз не съм способен на такива неща. Очистиха го Гарвана и Смока, но Кралев даде нареждането. Впрочем това са подробности. Скъпа Мери, ти си свободна и богата.

— Благодарение на тебе, момчето ми — прошепва артистката и прави повторен опит да ме отнесе в прегръдките си към дивана.

След малко, дошла отново на себе си, тя изведнаж ококорва очи:

— Ами Кралев? Умирам от страх пред тоя човек. Той няма да остави току-така тая работа…

— Коя работа?

— Наследството. Той няма да миряса, додето не ме ограби.

— Не е лъжа — признавам аз. — Още повече той е убеден, че вие двамата с Младенов сте се наговорили да убиете Димов. Той всъщност затова ликвидира Младенов, за да го накаже за убийството на Димов.

— Значи, ще иска да ликвидира и мене!…

— Не е изключено.

— Емиле, ти трябва да ме отървеш от този бандит. Ти направи вече толкова много за мене… Не бива да оставиш един такъв бандит да ме убие!…

— С удоволствие бих ти помогнал. Но за жалост не съм в състояние.

— Как така не си в състояние?

— Ами така: Кралев замина за Марсилия по някакви тъмни сделки. Това е добре дошло, защото в Марсилия имам хора, които биха му видели сметката. За проклетия обаче ми откраднаха колата и на всичко отгоре съм останал с няколко франка…

— Ами, ще вземеш ситроена на Димов, тоест моя.

— А пари?

— Мога да ти дам до петстотин франка. Стигат ли?

— И артисват. Скъпа Мери, твоето спасение вече изгрява. Впрочем къде е ситроенът?

— Гарирала съм го долу, при другия вход.

— Дай ми ключовете.

— Ами че така ли ще си тръгнеш? Толкова време съм те чакала…

— Именно затова ще намериш сили да ме почакаш още малко. Всяка минутка е ценна за нас.

Артистката вади от чантата си ключа, все още украсен с емблемата на скорпиона, и ми го подава с глезено намусено лице:

— Ти си лош…

— Но ефикасен. Впрочем да не забравиш петстотинте франка…

Изтърпявам как да е прощалната прегръдка, гарнирана с няколко влажни меки целувки, махам с ръка за сбогом и се спускам стремглаво по стълбата.

Гаражистът отвинтва капачката на резервоара, вкарва тръбата на помпата и почва да пълни. Жълтата неонова раковина на „Шел“ блести над главата му като ореол на светец. Аз следя машинално движението на цифрите върху брояча и съобразявам не съм ли постъпил малко лекомислено, като съм заменил бързия влак с леката кола.

Ситроенът е чудесна машина, но и най-чудесната машина на дълъг път дори при лудо каране далеч не може да реализира максималната си скорост. Надуваш уж със сто и тридесет, а не успяваш да стигнеш средно и деветдесет: населени места, завои, разминавания, железопътни прелези, задръстено тук и там движение, без да говорим за засадите на пътната полиция, която дебне нарушителите на правилника. А влакът всеки час отхвърля по сто и двадесет километра зад гърба си с точността на хронометър. Френските железничари са прочути. За разлика от френските шофьори, които са калпави като събратята си по целия свят.