Богомил Райнов - Голямата скука

Кризата бе почнала да се уталожва и аз вече очаквах да чуя през паузите на хълцанията някаква сърцераздирателна история, когато от кабинета на шефа излезе секретарката и щом ме зърна, извика:

— А, другарю Боев! Началникът тъкмо питаше за вас. Заповядайте!

Влязох и подир неизбежните: „Къде изчезна бе, Боев?“ и „Какво ново?“ — полюбопитствувах:

— Коя е тая плачеща девица навън?

— „Девица“ ли? — свъси вежди приятелят ми. — Тя е толкова девица, колкото аз съм дядо Мраз.

— Е, за един път можеш да станеш и дядо Мраз. Недей притиска твърде момичето.

— А бе ти що си не гледаш службата, ами се бъркаш, дето не ти е работа? — извика началникът с престорена строгост.

После натисна звънеца и нареди на влязлата секретарка:

— Нека дойде гражданката.

А на мене подхвърли:

— Сега ще я видиш що за девица е.

Момичето влезе и по разстроеното му лице можеше да се прочете две трети страх и една трета надежда. Страхът се дължеше на присъствието на началника, а надеждата — на моето присъствие.

— Маргарита Денева… — произнесе със сух служебен глас приятелят ми и аз за пръв път чух това име.

— Да — прошепна девойката със същата беззвучност, с която аз разговарям в кошмарите си.

— Въпреки предупреждението ми вие сте направили писмените си показания не за да изложите фактите, а за да ги прикриете.

Непознатата мълчеше, навела очи.

— Тя направо икономисва фактите — подхвърли началникът за мое сведение.

— Срамува се момичето — позволих си да забележа.

И като се обърнах към „гражданката“, произнесох възможно по-меко:

— Вижте, Маргарита: през главата на другаря началник са минали толкова неща, че няма да го смаете с разкритията си. Още повече разкритията, които ще направите, предварително са му известни. Това — едно. Другото е, че ние викаме тук хората не за да ги натикаме в батака, а за да ги измъкнем от батака, в който сами са хлътнали. Само че за да ви помогнем, и вие трябва да ни помогнете. А най-добре ще ни помогнете, като разкажете всичко.

— Седнете и разказвайте. И, моля, без извъртания — нареди приятелят ми, малко недоволен от моя прекалено добродушен тон.

Девойката седна на стола от другата страна на бюрото, произнесе половин фраза, разплака се, съумя да потисне плача си и след къса пауза отново започна фразата.

Историята, която чувах, не беше нито прекалено ужасна, нито съвсем безобидна. Една доста банална в общи линии история, за да бъде подробно излагана. Връзки на няколко момичета с чужденци. Епизоди от заведения и квартири, свързани с веселби и дребни подаръци. Маргарита не бе между тия момичета, но поради познанството си с едно от тях на два пъти беше попадала в интернационалната компания и прекарвала до късно през нощта на еди-кой си адрес.

— Само два пъти бях — потвърди „гражданката“.

— Защото осуетихме третата сбирка — уточни началникът.

— Нямаше нищо друго освен музика и танци…

— Знаем как свършват тия танци — забеляза навъсено шефът.

Подтиквана с неизбежните делови реплики, девойката постепенно призна всички подробности, които имаше да признае, включително флирта с един от чужденците и полученото от същото лице шишенце „Ланком“.

— Не са хубави тия работи — промърморих, когато разказът свърши. — Добре, че не сте хлътнали по-сериозно.

И като улових недоволния поглед на началника, тутакси опитах да прикрия педагогическия си гаф:

— Макар че както е почнало…

— Е, да, началото е винаги по-невинно от края — прекъсна ме приятелят. — Само че не се ли сепнеш в началото, краят става неизбежен.

— Няма да дойдем дотам! — заявих оптимистично. — Нали, Маргарита?

— Да — каза едва чуто тя, без да вдига очи.

Началникът отпрати момичето и ние двамата минахме на друга тема.

Половин час по-късно излязох от управлението. Маргарита ме очакваше, застанала под стряхата, за да не я мокри дъждът.

— Искам да ви благодаря… — почна тя, като се изравни с мене.

— Не ми благодарете, а минете към действие — рекох аз малко по-сухо от необходимото, като продължавах да крача по мокрия тротоар. — Първо, оправете си положението в университета. Второ, престанете да мислите за брак с чужденец, пък ако питате мене, и за брак с българин. Някои момичета, докато търсят брак, така се объркват в най-различни връзки, че съвсем забравят какво всъщност са тръгнали да търсят. Бракът и да го търсите, и да не го търсите, няма да ви се размине.

— Всичко това съм го решила вече — произнесе полугласно Маргарита. — От днес почвам да уча и няма да мисля за нищо друго.