Богомил Райнов - Голямата скука

Нашата компания се пръска сред навалицата и аз изпитвам облекчителното усещане, че съм оставен сам на себе си, когато до самото ми ухо се разнася ниският тръбен глас на Сеймур:

— Не намирате ли, че тук е много шумно… и страшно душно?… По-добре да минем оттатък.

— Боя се, че оттатък е същото — отвръщам неохотно.

— Не съвсем.

Той тръгва вред мене и аз покорно го следвам, и ние минаваме бавно от стая в стая, като се промъкваме през навалицата, додето излизаме в някакъв страничен коридор и се озоваваме пред плътно затворена врата в махагонов цвят. Един келнер нарежда върху нисък бюфет бутилките уиски, които вади от картонени кутии. Вероятно задачата на човека е не само да домакинствува, а и да бди край вратата, защото първият му жест е да ни прегради пътя и едва след като Сеймур избъбря нещо, ние сме оставени да влезем.

Просторното помещение е ако не по-хладно, то поне по-тихо от салоните оттатък. Ярко осветено от четири старинни полилея, то изглежда все пак някак мрачно, може би за туй, че стените са облицовани в махагон и всичко е тапицирано в тъмнозелено кадифе. Тежки тъмнокадифени завеси падат и върху прозорците. Сред тоя минорен тон на обстановката ярко се открояват светло-зелените четириъгълници на игралните маси. Като се изключат няколко карета, заети с игра на покер, основната част от присъствуващите е струпана край голямата централна маса на рулетката. Ние също се насочваме натам. Сеймур вади от портфейла си снопче от десет банкноти по петстотин крони и с небрежен жест ги подава на единия от двамата крупиета в смокинги, ръководещи и контролиращи играта.

— Какви жетони желаете? — пита онзи.

— По сто крони.

Примерът е задължаващ, особено след като вече съм заявил, че не играя на дребно. Аз обаче имам при подобни случаи обичая да не се чувствувам задължен с нищо пред никого. Затова изчаквам крупието да наброи на Сеймур петдесетте едри плочи, след което с царствен жест подавам една-единствена банкнота, срещу която получавам пет плочи. Между нас казано, бих предпочел по-дребни жетони, но крупието вероятно е сметнал, че аз и спътникът ми сме хора от един ранг.

Отпърво само наблюдавам играта на Сеймур. Той залага ту на каре от четири цифри, ту на „шьовал“, като очевидно следва някаква своя система. Аз нямам система, затуй залагам един жетон на червено, решен час по-скоро да загубя жалкия си капитал и да се прехвърля към категорията на зрителите. Крупието, също както в големите игрални казина, подканя играчите: „Фет во жьо!“ — завърта ръчката на рулетката, пуска топчето и с протяжен глас предупреждава: „Риен ньо ва плю!“ Топчето подскача известно време, после след леко колебание спира на червено. Човекът в смокинг подхвърля с ловък жест една плоча към печелившия ми жетон и прибира с лопатката мизите на губещите.

По простия принцип на вероятностите, според който един вече излязъл цвят има по-малък шанс да излезе повторно, залагам следващия път двеста крони на черно и наново печеля.

— Браво, Майкъл, вие умело следвате примера, който ви дадох днес — чувам шепота на Дороти.

Жената се настанява от лявата ми страна, навярно за да бъде по-далече от Сеймур, и подава на крупието една банкнота от петстотин крони:

— Жетони по двайсет, моля!

Свободният крупие наброява жетоните, додето аз залагам нови двеста крони на червено тъкмо в мига, когато се чува протяжният вик: „Риен ньо ва плю!“ Този път загубвам. И за да не си играя повече на „иди ми, дойди ми“, поставям всичките си шест жетона отново на червено.

Червено.

— Браво, Майкъл. Вие сте наистина надежден ученик — прошепва повторно Дороти, която е решила да заложи два малки жетона на първа колона. Сеймур също вижда скромната ми победа, ала се въздържа от коментарии. Той е изцяло погълнат от системата си и упорството му очевидно е плодоносно, защото купчината плочи е доста нараснала пред него.

Да кажа как точно протича играта ми оттук нататък би значело направо да излъжа, тъй като нямам нито точна представа, нито точен спомен за нея, освен само че продължавам да залагам на цвят. Понеже съм решил и тъй, и тъй да проиграя капитала и да се оттегля от масата, поставям безразборно по няколко плочи ту върху червено, ту върху черно, като от време на време не без учудване забелязвам, че камарата жетони пред мене неизменно се увеличава независимо от инцидентните загуби. Друга е за жалост участта на моята учителка. Макар и да играе на дребно, тя твърде бързо загубва всичките си жетони и е принудена да извади нова банкнота, а малко по-късно — и трета. Затова пък Сеймур вече е удвоил авоарите си. Застанал пред масата с безизразно лице и димяща в ъгъла на устните цигара, той при всеки вик на крупието отброява по десет едри плочи, които поставя ту на едно, ту на друго каре.