Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

Този род разсъждения може да има някаква стойност, ако говорим за по-далечното минало. И макар практичните българи да твърдяха, че „Гъдулар къща не храни“, народът ценеше добрите си гъдулари, без да се интересува от ранга и еполетите им. Това, че Елин Пелин е бил селски даскал, Яворов — пощенски чиновник, а Майстора — писар в съда, с нищо не помрачаваше славата им.

Промените, настъпили подир 1944, засегнаха и явлението, наричано най-общо „кариера“. Процесът на все по-властно одържавяване, обхванал и материалния, и духовния живот на хората, неизбежно водеше до преоценка или направо до обезценяване на предишните ценности. Паметна е от онова време крилатата фраза на поета Младен Исаев: „При социализма, ако не успееш да получиш добър пост, все едно, че си нищо“.

Да си „нищо“ в казионно бюрократичната йерархия — това също може да съдържа известно скромно очарование. Казал го е още някога Беранже:

„Приятели, не ща от вас внимание; на друг предлагайте медали, титли, власт. Не съм роден за тези занимания, към дворцови съблазни нямам страст. Какво ми трябва ли? Момиче стройно, насъщен хляб, веселие спокойно. Че още някога, при родното огнище, ми каза Бог: Не ставай нищо.“

Людмила притежаваше и възможности и предразположение за спокойна научна работа. Тя не беше от амбициозните, които се насочват към политическа кариера, понеже не ги бива за друго. Още подир защитата на дипломната си работа бе удостоена с научна степен „кандидат на историческите науки“. През 1974 публикува монографията си „Казанлъшката гробница“ и бе избрана за старши научен сътрудник. Завърши задочно история на изкуството в Москва. Издаде през 1977 изследването си „Четириевангелието на цар Иван Александър“. Подготвяше книга за Владимир Димитров-Майстора. Нямаше материални нужди. Не изпитваше суетни стремежи. Какво толкова би могла да очаква от министерския ранг, освен завист и задкулисни интриги? Каква нужда имаше от политическите постове в една партия, към която изпитваше все по-голямо недоверие?

За хората, които познаваха Людмила, отговорът на горните въпроси бе ясен. Оставаше обяснението, че инертно е отстъпила пред влиянието на средата, в която е израсла и пред внушенията на високопоставения си баща.

Не беше това.

Пиер-Жаи Беранже. На приятелите ми, станали министри.

Обяснението бе съвсем друго. И началото му лежеше в отдавна минали неща, като онзи късен мартенски следобед с бавно прииждащия здрач и с нейния глух глас, уморен и едва доловим, сякаш говореше на себе си:

— Трябва, изглежда, да си разбиеш главата, за да ти дойде умът…

Отзвукът от потреса, вече осъзнат, но все тъй болезнен. Подир който щеше да дойде другото.

Не я запитах никога за онова — другото. Подозирах, че е твърде неповторимо, за да се преразказва. И твърде странно, за да се изрази с думи. Защото как ще опишеше тръпното сияние, което изведнъж те обгръща, и шокът на преглеждането, и самотата, пълната самота, през която кротко и властно се спуска към тебе онзи лъч.

Озарението.

Сякаш под блясъка на мълния, тя бе видяла внезапно живота си в нова светлина. И бе усетила бъдещето да се разкрива в далечни ведри пространства. И в един миг бе доловила Смисъла след всички досегашни безсмислици. Както бе казал Йоан Богослов:

Едва по-късно, когато тръпното сияние избледнее до унилата светлина на земния ден и наоколо отново заприижда врявата на пазарището, ще изплува прозаичния неотменим въпрос:

— А сега, накъде?

За да стане ясно, дали Озарението е било само една илюзия или илюзия е онова, което до този момент си възприемал като живот. А в случай, че Озарението не е било мираж, — дали да се изолираш от суетата и нечистотията на пазарището или да се възправиш срещу него в името на истината и доброто. Вечната дилема. На времето баща ми я беше изразил в едно заглавие:

„Между пустинята и живота“.

Изборът е твърде лесен, ако го правим на нивото на обичайното делнично съществуване. И доста труден, ако вече сме осъзнали колко жалко и безсмислено може да бъде това съществуване, не само в личен, а и в общочовешки смисъл. Някога Томас Елиът бе изразил презрението си към „тази огромна панорама от нищожност и анархия, каквато е съвременната история“. Но той само повтаряше в модернизиран вариант онова, което три века по-рано бе писал Шекспир в своя „Макбет“: „Животът е история, разказана от идиот, изпълнена с шум и ярост, и която няма никакъв смисъл.“