Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

Само, че както е известно, прилепите ненавиждат светлината. Нелепият край на Живкова послужи като сигнал не само за зачеркване на всички нейни проекти, но и за унищожаване на всяка следа, напомняща за тях. Да разпитваш какво е станало с личната й библиотека или с ръкописите, беше колкото безполезно, толкова и опасно. Истинската Людмила трябваше да бъде зачеркната от историята, с цел да бъде заменена с бездарно сглобения уродлив партиен макет на Незабравимата.

Основните възгледи на Людмила за човешкото битие и за космическата безпределност бяха в общи линии близки до моите. Не защото аз й ги бях внушил, а защото източникът беше един и същ, — словата на Учителя Мория, оповестени на света чрез книгите на Елена Рьорих.

Като използвам израза „в общи линии“ това подсказва, че помежду ни е имало различия, но те не бяха съществени. Когато не беше съгласна в нещо с мен, тя не се колебаеше да го изрази. Трябва да призная, че за разлика от нея, аз понякога премълчавах своите несъгласия. Пристигаше обикновено привечер, достатъчно претоварена с обичайните служебни дертове. Пристигаше с намерението да се отърси от делничната проза. Не желаех да я посрещам с възражения и несъгласия, та дори да са от философско естество.

Времето, когато тя най-вече задаваше въпроси, а аз трябваше да обяснявам това или онова, отдавна бе минало. Сега вече моята роля нерядко се свеждаше до това, да слушам и да мълча или да кимам в знак на съгласие. Успокояващо и отморяващо. Освен нас двамата към разговора често се присъединяваха и други — Соня, Александър Лилов, Светлин. Изобщо все близки хора, ако не броим Невидимия трети. Затуй Людмила си позволяваше да развива свободно някои по-деликатни теми и да нарича нещата с истинските им имена. За жалост ние не бяхме единствената аудитория, пред която тя правеше това.

Един следобед Ваньо Славков ми се обади с предложение да се видим, но по възможност насаме. Видяхме се, пихме кафе, дори запалихме по една пура, — в ония години, поради бойкота на Запада срещу кубинските пури, те се продаваха у нас на безценица.

— Искам да те помоля да поговориш с Мила, — разнесе се по някое време гласът на Ваньо през облака дим.

— За какво, по-точно?

— Сещаш се за какво. За приказките й.

— Смятам, че Мила е достатъчно съобразителна, та да е нужно да я предпазваме от самата нея.

— Толкова е съобразителна, че вече се опитва да посвещава в теософията и членове на политбюро. Онзи ден я слушах, как обяснява на Петър Младенов принципите на прераждането.

Ваньо разполагаше и с други красноречиви примери, та продължихме разговора чак до края на пурата. Разбира се, обещах да говоря с Людмила, макар да не вярвах, че това ще има ефект. Тя се осланяше на собствения си усет и не обичаше да я съветват. Затуй реших да използвам обиколен път на въздействие, когато се отби у дома няколко дни по-късно.

— Ти нали чете „Писмата“ на Елена Рьорих, дето преди няколко месеца ти ги дадох?

— Не ти, ами аз ти ги дадох.

— И вероятно помниш нейните думи за популяризацията на Учението?

— Какво имаш предвид?

— Нейните предупреждения: „Не вербувайте последователи. Не мисионерствайте. Не приканвайте.“

— Да, но какво имаш предвид? — настоя Мила. И още преди да отговоря:

— Сещам се: Ванчо ти е идвал на гости. Излишно беше да отричам.

— Ами те, цитатите, са по същия повод.

— И как да ги разбираме, според теб? Да седим със скръстени ръце и да чакаме Светия Дух да изпълнява задачите ни?

— Имам предвид да внимаваме, за да не би вместо да изпишем вежди, да извадим очи.

Казах още нещо по темата. Изслуша ме търпеливо, но не се съгласи. Във всеки случай — не веднага. Накрая, след като и двамата изчерпахме доводите си в препирнята, все пак отстъпи.

— Усещам, че понякога се увличам. Но когато хората сами питат и ме слушат с такъв интерес, как бих могла да премълча истината?

— Слушат, за да ти правят добро впечатление. А после злословят зад гърба ти.

— Вероятно има и такива. Обаче не мисля, че всички са лицемери.

И понеже вече бяхме поели по пътя на цитатите, тя ми припомни притчата за Сеяча:

„Ето, излезе сеяч да сее…“

И додето произнасяше с обичайния си припрян, малко забързан глас евангелските фрази, почувствах, че вече се е вживяла в ролята на сеяча.

А камениста и безплодна бе почвата, върху която бе излязла да сее.

По силата на предразсъдъците, които обществото въздига като неписани закони, кариеризмът в едни случаи може да се смята за порок, а в други — за естествен стремеж към успеха. Щом си станал дипломат, няма нищо обидно в това, да казват, че си „от кариерата“. Щом си военен, съвсем нормално е да се осланяш на Наполеоновата максима, че „всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл“. Но ако си човек на науката или изкуството, какво друго би било редно да желаеш, освен да растеш като специалист или творец.