Рудолф Распе - Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

По време на бягането зайката, която излезе също бременна, добила зайчета, а моята кучка — кученца. Колкото зайчетата, толкова и кученцата. Зайчетата несъзнателно хукнали да бягат, кученцата също несъзнателно почнали да ги преследват и дори ги настигнали. Така че началото на лова започнах с един заек и едно куче, а накрая имах шест зайци и шест кучета.

Като си спомня за оная чудна бързоходна кучка, иде ми на ума и за моя литовски кон — забележително и безценно животно беше. Аз го спечелих по един много особен начин. Намирах се в чифлика на граф Пршчобовски в Литва. Веднъж седнах в гостната с жените да пия чай, а мъжете бяха излезли да се полюбуват на младия чистокръвен кон, току-що доведен от конезавода. Изведнъж до нас достигнаха ужасни викове. Бързо се спуснах по стълбата и видях, че никой от мъжете не може да укроти дивия кон, който нямаше юзда. Най-добрите ездачи стояха поразени и смутени и не смееха да се доближат до него. Уплахата личеше по лицата на всички. Тогава аз с един скок се метнах върху гърба на коня. Учудването нямаше граници, когато сполучих съвсем да го укротя, защото съм майстор в ездата.

За да успокоя жените, които останаха в гостната стая, аз пришпорих коня и през прозореца скочих вътре. Направих няколко обиколки в галоп. Най-накрая скочих върху чайната маса и изпълних няколко номера, които бях научил във висшето училище. Тия номера развеселиха много гостите. А най-чудното е, че конят танцуваше леко, стъпваше крайно внимателно и не строши нито една чаша.

Тая случка ми спечели уважението не само на жените. Любезният граф ме помоли да приема коня като дар. Аз го приех и с него постигнах големи победи през войната с турците. В тая война аз се сражавах под знамето на граф Мипих.

Надали някой можеше да ми поднесе по-приятен подарък от коня на граф Пршчобовски. Разумен, храбър и горещ, едновременно овца и Буцефал 2 2 Буцефал е легендарният кон на Александър Македонски. — Б. р. , този кон винаги ми напомняше за войнишките задължения и геройските под визи, извършени от младия Александър Македонски през време на неговите славни битки.

Главната цел на нашия поход беше да спечелим нови победи за руското оръжие. Подир много жестоки и славни сражения ние разрешихме бляскаво задачата си.

Скромността не позволява на младите войници да разказват, че са спечелили големи победи и че са извършили велики дела. Затова аз не настоявам за никакъв дял от славата, която спечели нашата войска в безчислените битки с неприятеля. „Ние изпълнихме своя дълг“ — тия думи на гражданите, войниците и другите честни хора имат много по-голямо значение, отколкото предполагат господа политиците. Спомням си, че тогава бях командир на един конен отряд. Извърших много нападения благодарение на моето мъжество и опитност. Но за да бъда справедлив, трябва да кажа, че за успехите ми помогнаха и моите храбри бойни другари, които вървяха подире ми от победа към победа.

Веднъж, след като нападението на турците, които бяха излезли от крепостта на Очаков, не сполучи, нашите предни части се промъкнаха напред. Аз летях пред всички и изведнъж видях, че към нас се приближава откъм града неприятелска дружина. Не можех да пресметна колко са на брой враговете и на какво разстояние от нас се намират, защото бяха покрити с облак прах. Да се скрием и ние всички в също такъв прашен облак, ми се видя обикновена военна хитрост. Нищо нямаше да спечелим. Ето защо заповядах тогава само на моите стрелци да се пръснат наоколо и да вдигнат колкото е възможно повече прах, а с останалите войници настъпих право срещу врага, за да разбера каква му е силата. И сполучих. Турците се уплашиха от многочислеността на моите странични отряди, а също и от нападението. Редовете им се разбъркаха. Настана сгоден миг, когато трябваше безстрашно да ги връхлетим, пръснахме ги на бърза ръка и почнахме страшна сеч. След това ние не само прогонихме неприятеля назад в крепостта, но го изгонихме и от самата крепост през задната врата.

И нали моят литовски кон бягаше с необикновена бързина, аз пръв настигнах бегълците. Щом видях, че врагът се е устремил към другата градска порта, сметнах, че ще е най-добре да спра на площада и да заповядам на тръбачите да свирят сбор на войниците. Озърнах се и с учудване разбрах, че при мене няма нито конници, нито тръбачи.

„какво ли е станало с тях? — рекох си на ума. — Дали не са се заблудили по улиците? Не вярвам да са далеч. Скоро ще дойдат.“