Рудолф Распе: Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

За да се уверите, ще ви разкажа един случай. Веднъж нощта ме завари в една полска гора. Моят барут се свърши, преди да угасне дневната светлина. Аз се канех да поема към дома. За нещастие една огромна мечка със зинала уста, разярена до немай-къде, излезе срещу мене, прегради ми пътя и посегна да ме налапа. Аз имах само два кремъка, които носех за краен случай. Грабнах единия кремък и го хвърлих с такава сила в мечата уста, че кремъкът се заби в гърлото на звяра. Това причини страшна болка на мечката. Тя се завъртя и обърна към мене задницата си. Хвърлих втория кремък отзад и тогава стана чудо. Вторият кремък влезе вътре, удари така силно първия, че между тях се появи искра, от искрата пламна огън и мечката се пръсна със страшен трясък.

Тъй бях спасен.

Както ви казах, аз винаги съм срещал най-страшни зверове в случаи, когато не съм имал възможност да се браня. Сякаш самата съдба ги предупреждаваше, че съм беззащитен. Веднъж например, това беше през един хладен зимен ден, аз току-що бях снел кремъка от пушката си, за да го заостря, когато с рев ме връхлетя една огромна руска мечка. Оставаше ми само един път за спасение — да се метна на близкото дърво и оттам да се браня. За нещастие, като се катерех нагоре, изтървах на земята ловния си нож. Останаха ми на разположение само две голи ръце, но върху тях не можех да търкам с кремък. Мечката се изправи на задните си крака. Всеки миг чаках нейното нападение.

Аз, разбира се, бих могъл, както някога, да изкарам искри от очите си. Но се боях, че ще повредя зрението си. Отчаян гледах отгоре своя ловен нож. Той лъщеше върху снега. Но моето отчаяние не можеше да ми помогне. Най-сетне през главата ми мина една мисъл колкото щастлива, толкова и чудновата. Добрият ловец винаги носи всичкия си имот, защото е мъдрец. Моята ловна чанта беше цял арсенал. Вътре имаше средства за борба при всякакви случаи.

Аз поразрових чантата и намерих едно гранче конци. След това напипах някакво сиво желязо — магнит. Вързах магнита с конеца и го хвърлих надолу към ножа. Щом магнитът опря до ножа, залепна за него и аз го изтеглих без затруднение. Почнах да удрям с ножа кремъка, но додето изкарам искри, мецаната се покатери на дървото.

Наистина трябва да си мечка, за да избереш тъй хубаво най-сгодния миг.

Най-сетне запалих барута и посрещнах гостенката си с такъв гръм, че тя се отказа веднъж завинаги от катерене по дърветата.

Друг път отгоре ми лудо се нахвърли страшен вълк. Без да ща, пъхнах в отвореното му гърло юмрука си. И за да се запазя, почнах да навирам ръката си все по-дълбоко и по-дълбоко, додето най-сетне стигнах вълчата утроба. Но сега как да се отърва? Моето положение не беше завидно. Нос до нос с вълка! Мога да ви уверя, че погледите, които си разменихме, не бяха твърде дружелюбни. Ако си измъкна ръката, звярът ще се нахвърли на шията ми. Ясно четях това негово желание в пламналите му очи. Какво да правя?

Тогава си натиках ръката още по-дълбоко, сграбих вътрешностите на вълка, измъкнах ги навън и ги завъртях като ръкавица. Трупът на звяра рухна бездиханен на земята.

За голямо съжаление не ми беше възможно да постъпя по същия начин с едно бясно куче, което срещнах на улицата в Петербург.

„Сега — рекох си аз — трябва да бягаш, приятел.“

За да ми бъде леко, съблякох кожуха си, хвърлих го на кучето, обърнах му гръб и за един миг се намерих зад вратата на своя дом. И тъй като бясното куче разгони всичките хора и никой не смееше да излезе на улицата, реших да си взема пак кожуха. Кожухът ми беше чудесен, ушит от кожи на сребърни лисици, които бях убил през един хубав зимен ден. Затуй не ми се щеше да се лиша от тая скъпа дреха. Като мина малко време, проводих своя прислужник на име Иван да прибере кожуха. Прислужникът наистина го намерил там, където го бях захвърлил. Върна се и го окачи в дрешника при другите ми дрехи. Но подир един ден аз се изплаших не на шега, като чух в къщи силен шум. Напреде ми изскочи моят Иван и колкото му глас държи, се развика:

— Тичайте, господин бароне! Вашият кожух е побеснял!

Затекох се към дрешника и намерих всичките си дрехи изпокъсани и разхвърляни. Прислужникът ми беше прав: моят любим кожух бе побеснял, защото го беше ухапало бясното куче и аз не го отнесох навреме в болницата. С очите си видях как бесният кожух връхлетя върху най-хубавата ми дреха и я разкъса безмилостно на парчета.

Винаги разумът и самообладанието са ми помагали да изляза благополучно от най-опасните премеждия. Както е известно, тия способности носят щастие и на ловците, и на войниците, и на моряците. Ала неразумен и достоен за осъждане е оня адмирал или генерал, който разчита само на своя дух и юначество, а оставя настрана другите свои способности.