Рудолф Распе: Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Не мога точно ви каза къде се случи това — в Естония или в Литва, — но помня добре, че случката стана над вечер в една тъмна гора. Най-напред, като се обърнах назад, видях един грозен вълк, който, подгонен от страшен глад, тичаше подир мене. Ето го — още малко и ще ме настигне, а нямах никаква възможност да избягам от него. Без да ща, паднах по очи и оставих коня сам да се измъкне от това трудно положение, както намери за добре. И се случи точно онова, което желаех, но на което не смеех да се надявам. Вълкът, без да обръща никакво внимание на моята нищожна личност, прескочи през мене и яростно се хвърли върху коня. За няколко мига излапа цялата задна част на бедното животно, което от болка и ужас се понесе още по-бързо. Аз бях спасен. Повдигнах крадешком глава и с ужас видях, че вълкът, тъй да се каже, се е намъкнал навътре в корема на коня. Без да мисля много, грабнах камшика и с ярост започнах да налагам този нов кон. Неочакваното угощение принуди звяра да се втурне още по-бързо, трупът на моя кон падна на земята и — какво чудо! — тогава вълкът се впрегна вместо коня. Аз от своя страна все по-силно работех с камшика, вълкът бягаше бясно напред и за твърде късо време стигнахме благополучно в Петербург. Гражданите по улиците, като ни видяха, останаха много учудени.

Не искам да моря читателите си с брътвежи за нравите, изкуствата, науките и другите забележителности на бляскавия град — столицата на Русия.

Няма да разказвам за веселите приключения, в които винаги съм бил наблюдател или действащо лице. Такива събития се случват навсякъде, затова ще разкажа за моите необикновени и по-занимателни ловни приключения.

Не е потребно да предупреждавам читателите си, че любима дружина са ми били винаги ония хора, които имат голяма страст към благородното развлечение — лова. Чудните подробности, дето винаги са придружавали моите приключения, моето щастие и моите успехи, придават особена прелест на спомените ми.

Една сутрин от прозореца на спалнята си видях, че близкото езеро е цялото покрито с диви патици. Мигом грабнах от ъгъла пушката си и тъй бързо се втурнах по стълбата, че си ударих лицето о гредата над вратата. Искри изскочиха от очите ми, но все пак не загубих нито един миг. Подир малко бях на един хвърлей разстояние от езерото, ала за най-голямо мое отчаяние, като вдигнах пушката си, забелязах, че при силния удар върху гредата на вратата кремъкът, който възпламенява барута, е паднал. А при това времето летеше. За мой късмет веднага си спомних какво се случи с мене, когато се ударих, спомних си за искрите, които изскочиха от очите ми. Като вдигнах ударника на пушката, аз се прицелих в птиците и се ударих с юмрук по очите. От силния удар очите ми отново пуснаха искри, тия искри запалиха барута. Екна гърмеж. Останаха на място простреляни пет двойки патици, четири качулатки и две водни кокошки. Ето едно отлично доказателство, че най-важното нещо в човешките дела е присъствието на духа.

Ако войниците и моряците често пъти дължат своето спасение на самообладанието, не трябва да забравяте, че понякога и с ловците се случва същото. Така например веднъж, като скитах по бреговете на някакво езеро, видях ято диви патици. Те бяха пръснати в едно голямо пространство така, че мъчно можех с един изстрел да убия повече от две-три двойки. За нещастие можех да гръмна само един път, а ми се искаше да занеса в къщи всичките патици. (Трябва да ви кажа, че бях поканил много приятели на обяд.) Тогава ми дойде наум, че в моята ловна чанта има парче сланина, което бях взел за закуска. Тая сланина аз вързах за крайчето на кучешкия ремък и го разтегнах хубаво. Сетне се потулих в близката тръстика и хвърлих примамката. Подир малко с радост забелязах как се приближи първата патица и клъвна сланината. Подир нея се навървиха и другите. Сланината, нали е много плъзгава, бързо мина през гушата на патицата и като излезе навън, отново плувна над водата. В същия миг втора патица протегна шия и я клъвна. Заредиха се една след друга и останалите патици. Само за няколко минути сланината направи едно пътуване през гушите на всички патици и тия бедни птици изведнъж се видяха нанизани на ремъка като зърна от броеница. Напълно задоволен, аз извлякох патиците на брега, навих пет или шест пъти ремъка с дивеча около тялото си и тръгнах към къщи.

Имах още дълъг път за ходене, а ремъкът с патиците тежеше много. Готов бях да се разкая, задето се полакомих и хванах цялото ято. Но скоро работата се оправи. Всичките патици бяха още живи. Като се съвзеха след първата уплаха, те почнаха да махат с криле и докато разбера какво става, бързо ме вдигнаха във въздуха. Всеки друг на мое място щеше да се обърка. Но аз, доколкото можах, използвах и този летеж. Развях д вата края на куртката си като две весла и по този начин насочих патиците към моята къща. Когато стигнахме над дома, трябваше да се спусна в двора. Но патиците не пожелаха да слязат. Тогава почнах да им късам главите една след друга. Работата не беше много лесна, защото трябваше да почна от най-първата патица, и моят опит успя, след като направих един изкусен скок. Подскочих толкова пъти, колкото бяха патиците. Най-сетне, като свърших и с най-последната, тихо се спуснах през комина и паднах за голямо учудване на готвача върху огнището. За щастие то не беше накладено. Но уплахата на моя готвач бързо мина и очите му светнаха, като видя, че от небето заедно с господаря му нападаха още цял кош заклани птици. Запретна ръкави готвачът и сготви дивеча. Добре си похапнахме, като дойдоха гостите.