Йордан Радичков - Таралеж

Взе мухата със себе си, затананика, но песента не бе нито „Този свят е тъй прекрасен“, нито „Реве и стене Днепър широки“, а нещо средно между двете мелодии, сякаш пътьом вземаше по няколко такта ту от едната, ту от другата мелодия. Пред къщата го чакаше неговият ракитов стол, ракитовата маса — отрупана с коректури — и върху масата чаша с димящо кафе. Загледа се в мухата, куха и лека, отпи разсеяно от кафето. Съсредоточаваше се в света на своите коректури, изолираше се постепенно от външния свят и когато по-късно посегна към писалката, всичко наоколо беше изчезнало; бе останал сам — с коректурите, с дъха на печатарското мастило, с разредения пушек от цигарата и с празната коруба на мухата. Подпреният на стола „Винчестер“ го гледаше равнодушно с едното си око. Малко по-късно жената му донесе сутрешната поща, взе да му препоръчва какво да прегледа от литературните издания и дори си позволи да похвали някакви разкази, направили й впечатление, но той я отпъди гневно от себе си с думите:

— Разказ ли? Чий разказ? Какъв разказ? Прейскурант! Литература ли е това! Прейскурантиздат!

Хубаво е да си поспиш сутрин и да усещаш как слънцето гъделичка и топли носа ти. Можеш да се излежаваш колкото си искаш в своето тайно местенце, известно само на тебе. В такива сутрешни часове ти се ще да затананикаш в просъница, но един таралеж не може да тананика, затова той се задоволява да дреме блажено и да сумти блажено с нос. А сумтенето с нос е, кажи-речи, като подсвиркване. Отвъд храстите, из гъстака, се чува някой да тупа с лапи и да вика: „Пух! Пух!“ Това е язовецът, пак е напъхал раираната си муцуна в земното гнездо на осите, затова пухти така недоволно. Отдалеко, в самия край на вилната зона, се дочува звънчето на лисицата — изтощена от глад, тя продължава да подтичва и да сипе проклятия върху целия свят. Пчела жужи из въздуха, чака да падне росата, за да навлезе в полудивата градина.

Росата падна, пчелата влезе в градината.

Е. С. вече седеше пред чаша с димящо кафе, върху коректурите лежеше по гръб корубата на мухата. Е. С. отпиваше от кафето, вглеждаше се в корубата и когато пчелата го доближи, видя, че главата на човека също дими. Но пчелата нямаше време да се занимава с него. Голямата градина я чакаше с нацъфтелите цветя, всеки цвят трябваше да се обработи внимателно, ни едно цветче не биваше да бъде пропуснато. Появиха се и други насекоми, заподскачаха по цветята, пеперуди взеха да се гонят из тях, няколко бръмбара също навлязоха в градината. Пчелата не обичаше бръмбарите, те бяха като наемни работници, работеха през куп за грош, колкото опрашеха, два пъти повече стъпкваха с краката си. Ни деликатност имаше у тях, ни желание за работа, тътреха се вечно недоволни от нещо, мърмореха сърдито под нос, въртяха се недодялано и газеха из цветята, сякаш цветята бяха калдъръм и можеха да тропат по него с тежките си ботуши колкото си искат.

Шопът острига рано овцата, още докато не бе паднала росата, сега тя стоеше смутена край оградата и гледаше към градината на Е. С. На пътя се появи оранжевият „Запорожец“, подсвирна на Е. С., но той не му обърна внимание, седеше гърбом към пътя, потънал в света на своите коректури. Подвижният сервиз започваше своето всекидневно патрулиране, разсъмваше се бавно, от постоянно тичане всички кокали го боляха. Е. С. продължаваше да стои гърбом към шосето, за един миг зърна съблечената овца, застанала срамежливо на пътя, зърна продълговатите й очи и само с едно рязко движение на мисълта си създаде река, посади върба, върбата поникна на брега и прошумя с пепелявите си листа.

„Ще я оставя безплодна!“ — каза си Е. С. и сътвори жена край реката. Побутна я леко към водата, тя опита с босо стъпало водата и се върна назад, за да съблече дрехите си и да ги скрие при върбата. Нагази в реката, вървеше бавно, загребваше с шепи вода и се плискаше, а през това време Е. С. я оглеждаше с критично око от всички страни, тук и там коригираше някоя извивка или гънка, припомняйки си най-хубавите форми на разрушените акрополи от най-хубавите години на своя живот. Обля голото тяло с пръски вода, то заискри на слънцето и трябва да призная, че беше прекрасно. Е. С. смяташе, че красотата с цялата й загадка е сътворена единствено за човека и че всяко творение, създадено на тоя свят, трябва да радва очите и сърцето ни, затуй помисли, помисли и сътвори зад върбата калугер. Калугерът първо дочу плясъка на вода, огледа се, прекръсти се набожно и чак тогава Е. С. разтвори пред него клоните на върбата, за да му даде възможност да погледне към къпещата се жена. Калугерът се улови с две ръце за клоните и усети черна и тежка мътилка да плъпва по жилите му, да се надига вътре в него и да бучи като прииждаща вода. От двете страни на реката се появиха господ и дяволът. Бог падна на колене върху голите камъни и почна да се моли за благочестието на своя калугер, а дяволът седна, турил крак върху крак, пресягаше се с ръка над водата, улавяше по някое водно конче и почваше да го дъвче небрежно, като още по-небрежно изплюваше крилата му върху водата.