Йордан Радичков - Таралеж

— Ах, майка му стара! — извика техникът, който излизаше от колата, като че излизаше от черупката си. — Това не може да бъде!

— Казах ли ти! — въодушеви се Е. С. — Ето сега със собствените си очи виждаш как таралежът ти спука гумата. Това е моят таралеж!

Възнагради го с много възклицателни на турски език, побутваше с „Винчестера“ си приклекналия край спуканата гума техник, потупваше с крак по асфалта и беше почти щастлив, сякаш сам той бе легнал под колелото и бе предизвикал експлозия в гумата. Техникът свали спуканата гума, тури резервна, пот на струйки се стичаше по голото му кубе, по челото и бузите и се скриваше в разбърканите мустаци. Когато привърши, отри ръце в крачолите си, запали цигара и рече на Е. С., че това не е от таралежа, а просто гумата е била износена, затова се е спукала.

— Аз пък смятам, че е от таралежа — държеше на своето си Е. С. — Пътят тука става опасен, властите ще трябва да турят знак за автомобилистите да карат внимателно.

— А, знак! — вдигна пренебрежително рамене техникът. — Знак с таралеж няма никъде!

— Тука трябва да има — не се предаваше Е. С. — Таралежът издебва колите и щом ги види, че се задават, се свива на топка и се хвърля право под краката им. Станал е бунтовен, защото автомобилите му препречват пътя към жабите.

В този момент оранжевият автомобил се закашля и изхвърли гъст дим от ауспуха.

— Бре че съм загубен — удари се по челото техникът. — Забравил съм да изгася мотора!

Отиде да изгаси мотора, на пътя стана тихо. В тишината се зачу тракане, сякаш някой пишеше на пишеща машина. Техникът погледна учудено автомобила си. След като потрака, автомобилът изръмжа и млъкна.

— Какво му стана на тоя автомобил? — попита техникът.

— Трепери още от таралежа — засмя се Е. С. — Лесно ли е да седнеш върху таралеж! Запорожците, които на времето написаха знаменитото писмо до турския султан, са знаели какво значи да седнеш върху таралеж, затуй именно и питат султана, който ги заплашва, дали може с голия си задник да убоде таралеж.

— Кха, кха! — зачу се от автомобила, сякаш „Запорожецът“ сам бе взел участие в написването на писмото на запорожците.

Е. С. се зае да разкаже със свои думи писмото на запорожците до султана, техникът много се оживи от текста на писмото, почна да си оправя и да засуква мустаците, двамата се смееха гръмко, дори кучето Джанка направи опит да се усмихне и размаха опашката си. Автомобилът на пътя процвили и пак затрака, сякаш пишеше на пишеща машина.

— Ще почна да откачам — рече техникът, замахна и удари с юмрук капака на колата.

Тя спря да пише на машина, ослуша се, нещо вътре в нея издрънча и наоколо се разнесе продължителна въздишка.

— Всичко иде от писмото на запорожците — рече му Е. С. — От него се оживи автомобилът.

Сякаш за да докаже мисълта на човека, автомобилът затрака и излая. Кучето подскочи към него, помириса го, обърна се да погледне стопанина си, дано в неговите очи намери някакъв отговор, но нито стопанинът, нито човекът с мустаците можеха да дадат някакъв отговор.

— Ху! — чу се откъм колата.

— Тя да не вземе да се разпадне? — попита Е. С.

— Само това не — рече техникът. — Сега ще запаля мотора, да видя каква е тая работа.

Докато отиваше към колата, отвътре се чу трясък, сякаш някой стреля с огнестрелно оръжие. От спуснатите стъкла на прозорците излезе дим, техникът навря кубето си в дима и запали двигателя. Моторът заръмжа, хвърли дим от ауспуха, захълца и започна да пищи като цикада. „Запорожецът“ се затъркаля неохотно на кривите си колела, вървеше опипом, проверяваше всяка дупка на пътя и обвит в пушеци, запълзя по асфалта, душейки непрекъснато шосето пред себе си, както кучето Джанка понякога вървеше по оставена следа от животно и душеше с нос земята.

Колата се отдалечи бавно, смали се и изчезна, обаче пред очите на Е. С. продължаваше да стои нейният оранжев, ярък цвят. Той сравни мислено заминаването на полутоварната „Берлие“ със заминаването на „Запорожеца“. Френската кола замина заедно с цвета и с конструкцията си. „Запорожецът“ замина кривокрак, неугледен, подтичваше унило, обгърнат в облаци пушек, и когато целият път опустя, той все още продължаваше да стои пред очите на човека, оранжев и ярък, като портокалова коруба.

Обърна се и тръгна към дома. Кучето тръгна подире му. Спря се в тревата, забеляза паяжина, опъната между два стръка трева. В паяжината бе оплетена муха. В единия край на мрежата зърна паяка, застанал на пусия. Е. С. взе мухата, стреснатият паяк затича по разклатената мрежа. Мухата бе куха, суха, от нея бе останала само корубата й. Паякът бе изпил всичко от насекомото и то стоеше върху дланта на човека като насекомо — с тяло, с глава и крила на муха, без да е муха. Пред очите му отново изникна оранжевата коруба на автомобила.