Йордан Радичков - Юсуп

— Юсуп — казах му, — хайде в кофата!

Той клечеше долу в шахтата, заслушан в нещо си. После се изправи и го видях да се подпира с гръб в ъгъла, а очите му гледаха нагоре, но не в мене, а в нещо друго, съвсем негово си. Дъното на шахтата бе мрачно и сам Юсуп ми изглеждаше мрачен, само гдето очите му святкаха.

— Хайде! — повторих наведен отгоре. — Трябва да заредя бомбите!

Сянката в дъното се раздвижи и подпирайки се с ръце за стените, се качи в кофата. Почнах да въртя витела, а въжето се навиваше, навиваше, докато най-сетне видях да се подава Юсуповата глава от голямата кофа, с която изваждахме чакъла от шахтата. Той мигаше изнесен горе на светлината, но никак не бе въодушевен, че съм го извадил на повърхността. Имаше нещо кисело в изражението на небръснатото му лице, малко бледо и потно.

— Лошо ли ти е? — попитах го, докато намотавах фитила за бомбите, а той се измъкваше от голямата кофа, вкопчан за подпорите на витела, за да не падне долу.

— Хич — каза Юсуп.

— Почини си върху тревата — казах му. — Аз ей сега ще се приготвя и ще ме спуснеш в шахтата.

Той поклати глава и остана подпрян до витела, заслушан в нещо си.

— Да не те е страх? — попитах го.

Поиска да се усмихне, но, изглежда, мускулите му не бяха готови за усмивка, защото по небръснатото му лице пробяга само разсеяна гримаса.

„Всичко е от въздуха“ — помислих си. Въздухът в шахтата долу бе влажен, неподвижен и се дишаше трудно. Нямаше как да се проветрява този кладенец, та затова трябваше чести да сменяме местата си — един горе на витела, другият долу.

— Като подишаш дълбоко, ще ти мине — казах на Юсуп. — И малко вода можеш да пиеш.

Той отказа да пие вода — през своя празник мохамеданите не пият вода, — само намокри челото си и пак се заслуша в нещо съвсем негово си, като гледаше от другата страна в нивите — там няколко жени беряха тютюн и в края имаше една бебешка люлка. А още по-нататък върху баира стърчеше с тънката си игла минарето на една джамия.

— Лош е въздухът долу — каза Юсуп, загледан към жените. — Мирише на свиня.

Той презираше свинята, защото и неговият господ презираше свинята, и миеше само ходилата на краката си, защото и неговият господ си миеше само ходилата. Юсуп много вярваше в него и правеше всичко, което и той прави; отлично се разбираха, макар че никога не бяха се виждали. А може би тъкмо заради туй много добре се разбираха и никога през живота си не бяха се карали.

Докато се качвах в кофата, казах на Юсуп да внимава, щом запаля фитилите, да ме измъкне горе. Три месеца работим заедно, но му напомних не от страх, а само по навик. „Добре!“ — клатеше глава той винаги.

Той започна да спуска витела и аз слизах все по-надолу и по-надолу, докато кофата удари в чакъла и въжето се залюля.

Дъното на шахтата бе станало по-мрачно, защото бе краят на деня, но дупките се виждаха доста ясно, за да мога да ги заредя. Те бяха пет — две от южната и три от западната страна (там почвата бе по-твърда). Пет бомби ни стигаха, за да можем на другия ден да слезем още един метър надолу.

— Ами овенът варен ли ще бъде? — питам Юсуп.

— Варен, варен — чувам гласа му отгоре.

Зная, че ще бъде само варен, няколко дни вече говорим за това — как ще заколим овена, как ще го одерем, — но все пак го питам, защото трябва да си говорим нещо. И за брат му го питам, зурладжията, той ще ни свири със зурла на празника, а после му казвам, че шахтата наистина мирише на свиня.

— На свиня, на свиня — произнася Юсуп отгоре, сякаш произнася присъда над въздуха, който е влажен и тежък за дишане, макар и да не е чак толкова лош, че да го осъждаме.

Поглеждам нагоре. Там стоят двете дъски, вителът и Юсуп, по-скоро неговите крака. Трябва вече да паля.

Фитилите съскат, хвърлят искри и дим, а аз скачам в кофата.

— Юсуп! — викам. — Тегли!

Но въжето стои неподвижно.

— Юсуп! Юсууп!

Гледам нагоре. Там са двете дъски и вителът, но краката на Юсуп ги няма.

— Юсуууп! — рева от дъното на шахтата. — Юсууп!

Никакъв дявол не се обажда от повърхността.

Фитилите в шахтата: ей сега ще дойде взривът!

Бързо, бързо! Хич не мога да мисля. Някой друг мисли вместо мене, а аз само действувам. Скачам от кофата, ножът е в ръцете ми, с него започвам да режа фитилите, като ги хвърлям в ъгъла на шахтата. Там те се гърчат, съскат, хвърлят дим и огън насреща ми, но аз зная, че там те не са опасни, че ей сега барутът ще догори и подскачайки, те ще млъкнат.