Йордан Радичков: Юсуп

Несъзнателно се притискам в срещуположния ъгъл и сред свистенето на барута дочувам сърцето си, което бие, усещам студенина в костите си. За първи път усещам, че имам кости и че могат и костите да изстиват. Някой изкривява лицето ми, мъча се да го оправя, но все не успявам. Едната ръка ме заболява много силно в китката и чак тогава виждам, че е от ножа. Не че съм се порязал, а от стискането на ножа.

Фитилите изгарят. Внезапно става тихо, но не смея да се отделя от стената, сякаш там е сега цялата ми сигурност. Не зная точно срещу какво ми е нужна тази сигурност на стената, но така ми е добре. Димът на барута започва да ме задавя, а аз стоя неподвижно и плача и се мъча да възвърна разума си, да съединя някакви разкъсани нишки. Тогава поглеждам нагоре, но вместо небе виждам червени кръгове, които се вият, разпускат се, смаляват се или закриват белия отвор към света. После между това червено виждам дъските, витела, но двата крака на Юсуп ги няма горе.

— Юсуууп! — рева, колкото сили имам.

Никой не се обажда там.

Квадратният отвор се люлее наляво и надясно, наляво и надясно и постепенно с люлеенето дочувам и рева на бебе. Ревът се усилва, сякаш душат бебето, после се скъсва изведнъж, но почва веднага отново. Този рев на бебе ми се струва страшен в невзрачното дъно на моята дупка.

Отново викам Юсуп, но никакъв отговор.

Тогава започвам да тегля въжето. Вителът горе се люлее, скърца, а въжето все повече се развива, докато го усещам в ръцете си опънато. И макар никога да не съм се катерил по въже, се хващам за него. То е тънко, телено и дере ръцете ми, но не мога да се пусна, защото трябва да се измъкна горе на земята. До известно време ръцете ми парят, после болката преминава и макар кожата да е станала на дрипи, не усещам нищо. Гледам единствено нагоре — да се добера до дъските.

Само да не падна. Само да не ме напуснат силите, защото, ако се изпусна, ще потъна в синкавия мрак на тази дупка, задушена от дъха на барута.

Едва се задържам върху дъските. И щом коленичих върху тях, паднах, без да мисля. Сетне тази безпаметност почна да се разсейва и пропълзях от другата страна на витела, върху твърдата земя, там, където дори и да умреш, не е толкова страшно; може би от присъствието на светлината.

И там на няколко метра от шахтата видях Юсуп.

Той бе паднал по очи, прегънат неестествено. В един миг си спомних потта по избледнялото му чело и че дълго бе дишал мръсния въздух. Спомних си също, че докато се измъквах по въжето, бях решил да го убия със същия нож, с който режех фитилите, или да го хвърля отгоре в шахтата. Докато се измъквах, вярвах в това.

Сега той лежеше неестествено прегънат и при вида на неговия труп почувствувах спазми в гърлото си и студенина в костите, както там, долу.

Но тъкмо тогава трупът се размърда. Той се изправи бавно и седна върху голите си пети, като затискаше с ръце ушите си. Щях да извикам, но не можех, защото устата ми пресъхна.

Юсуп удари три пъти челото си в земята и пак седна върху своите пети. Тогава долових някакво далечно скимтене, което идваше откъм махалата — там бе минарето. Сетих се, че пред своя празник мохамеданите чакат богомолското подвикване на своя ходжа и всички вкупом падат на земята. Молеха се и жените в тютюнената нива, запушили уши за околния свят, защото ревът на бебето в люлката би смутил разговора им с господа.

Стана ми страшно, че майката е оставила бебето да се храни само със сянката на нейното мляко, а тя стои на колене между редовете тютюн, свалена там от своята вяра.

Все пак тръгнах към него и трябваше да избиколя, за да мина напред. Но той не ме чу, защото бе запушил ушите си; не ме и видя, защото бе затворил очите си. Устните му мърдаха беззвучно и той целият бе вглъбен в диалога си с господа, който като него ненавиждаше свинете и миеше само ходилата си, както и Юсуп.

Отново ме обхвана страх, макар и да стисках ножа в разранените си ръце, защото почувствувах същата безпомощност, както и там, долу. Докато аз съм палел фитилите, Юсуп е чул подвикването на своя ходжа от минарето и е паднал на колене, притискайки ушите си. За него аз съм станал тогава нищото, аз съм бил нищото върху бомбите, както и целият свят, защото Юсуп е престанал да го вижда и да го чува, както майката не чува бебето.

Но ето, че Юсуп отвори очи и ме погледна с погледа на човек, който идва от много далече.

— Честито рамазан байрам! — ми каза той и тури ръце на гърдите си, сякаш ме молеше да го заколя, или пък да заколя овена.