Йордан Радичков: Заекът

Заяко нямаше нужда кой знае от какво облекло. Подир войната той имаше табанджийница, но работата не провървя, нямаше кожи за щавене, та кога кооперираха земята, човекът се залови да изстисква захарна тръст. От нея жените варяха мармелад. Три или четири години Заяко прекара в тази работилница, имаше достатъчно стари коне, за да въртят изтисквачката. Но когато конете измряха, хората престанаха да садят захарна тръст и Заяко почна да ходи било на коситба, било да полива люцерна. Един сезон дори отиде кравар в стопанството, но там работата не му хареса, работеше се и в неделните дни, а и доенето бе уморително — по онова време ги нямаше още доилките и цялата работа в оборите се вършеше по старовремски. С една дума, Заяко никъде не се задържа и смени много занаяти, защото обичаше повече да съзерцава, отколкото да работи. Жена му Велика в замяна на това работеше за двама, както и всички жени в селцето. То изобщо мъжете в селцето повече се помайваха и бистреха политиката или пък даваха главното направление. Заяко имаше и син в София, момчето работеше в оптически магазин, пращаше по някой лев на родителите и по някое двуредно старо сако. (Всъщност досега само две сака бе пратил, едното на черти, другото пъпчиво като свраче яйце. Заяко два пъти ходи с тях в гората за дърва, два пъти го мокри дъжд и изпод раираното сако и онуй на пъпките излезе ватата и канавацата, подсилена с конски косми.)

Та ето по това време клюводръвците измътиха малките и напълниха цялата черница с клюводръвци.

Сутрин те отлитаха от дървото и преминаваха като цветен облак над селцето. Облакът се свиваше и разпускаше, шумеше, бляскаше на слънцето и изчезваше постепенно, за да се появи отново надвечер, да прошуми над къщите и да падне отново в самотното дърво. То пламваше изведнъж, откроявайки се ярко сред останалите дървета.

Сега за гащиризона.

Хората имаха право, като го наричаха гащиризон, защото това бяха риза и гащи, снадени наедно. Той имаше осемнадесет джоба и джобчета, разположени по цялата му повърхност, в това число и на двата ръкава. Всичко беше обшито с яки тегели и обковано допълнително с метални нипли. Цветът беше син, а гърбът и двата задни джоба — оранжеви. И самата оранжева материя бе по-друга, напомняше донякъде мушама.

Заяко облече гащиризона, разтъпка се с него из къщи, взе парче огледало да се огледа, но не можеше да се види целият; за да се види целият, трябваше да иде до шивача, у шивача имаше огледало, високо два метра. Преди обаче да иде до шивача, реши да понатуря из джобовете едно-друго. Джобно ножче тури в един джоб, в друг тури огниво, в трети — прахан, в четвърти — два кремъка, в пети набута огризка от моливче, в шести — малко канап, да си го има за всеки случай, в седмия — секретно копче, което не помнеше от колко време се валя в стария му панталон. Всякакви бръмбазъци натуря и трябва да ви кажа, че пак половината джобове останаха празни. Той пи сода бикарбонат, тури в един от джобовете окарината, кривна каскета си на една страна и тръгна бос към шивачницата.

Шивачът разпалваше ютията отвън, щом видя Заяко, я остави върху два камъка, тури отгоре й кюнец, кюнецът правеше тяга и доразпалваше дървените въглища. „Бре! — рече шивачът — американска работа.“ „Американска не — каза му Заяко, — ами си е баш американска.“ Шивачът опипа гащиризона, разгледа тегелите и джобовете, рече: „Те, изглежда, не тропосват ония шивачи, ами направо карат с тегел. Тука се съсипваме да тропосваме.“ „Личи, че не е тропосвано — съгласи се с него Заяко, — американецът не тропосва.“ Докато те говореха и Заяко се въртеше пред голямото огледало, дойдоха и двамата опекуни, научили за гащиризона. „Глей ти — рече Истрати, — това ние го не можем измисли“, а Зарко Маринков забеляза, че с такъв гащиризон Заяко може да кара и самолет. „Късметлия излезе ти — рекоха. — всички го мислехме вашия човек за умрял, а той глей какво ти е пратил.“ „Ми, ще умре — вика Заяко и се върти пред огледалото. — Той се не обаждаше, щото се преместваше в друга държава, па после се е местил в друга, та докато стигне Америка.“

Братът на Велика на времето беше заминал за Аржентина. Той писа оттам, че е пристигнал, че Аржентина била като Европа голяма, макар че никога не беше виждал Европа. Изразяваше недоволство и пищеше, че и другите били недоволни, щото в началото тамошните чокои им обещали да плащат по две песо, а като пристигнали, им казали, че ще плащат по песо и половина надница. Преговаряли били и ако се удаде случай, ще идат до Колумбия да колят добитък, в Колумбия имало много добитък, пък нямало кой да го коли. Уж там обещавали да дават по две песо и половина, но още никой не е ходил да види и да каже като как ще е работата с плащането, За всеки случай предупреждаваше, че може да прескочи до друга държава, но пишеше същевременно и адреса си, та ако има нещо, да му обадят: Аржентина — Кордова, Кантора Сампахо. Заяко от своя страна писа, много буква употреби в писмото, но и много букви икономиса; икономичният живот на човека се отразява и в неговото писане. Свикнал да бъде пестелив, той гледаше, ако може, да употреби по-малко букви от азбуката и само тук и там туряше по някой препинателен знак, понякога доста произволно. Заяко например тури удивителна още преди да почне обръщението, щото искаше братът на неговата жена да се учуди, преди да почне да чете. В селцето на удивителния знак казваха чуденка, а на въпросителния знак — питанка. Заяко обичаше и двата знака и ги пръсна и двата по писмото, та да е по-засукано.