Йордан Радичков - Заекът

„Тут!“ Когато искаше вода, изсвирваше два пъти;

„Ту-тут!“

Така в селцето вършееха сума години със старовремските вършачки, но нали човечеството се развива, усъвършенствува се, все нови и нови работи измисля. В Живовци например (селото на Атанас Деков, споменат в писмото от Заяко) духовата музика измисли да свири по ноти. Музикантите хоро ли ще поведат, сватба ли ще поведат, всеки върви и гледа нотите пред себе си; ни вижда къде стъпва, ни нищо, може да падне да се пребие в някоя дупка, обаче върви и очите му само в нотите. В селцето музикантите бяха слухари, стараеха се да духат добре и трябва да отбележа, че не падаха по-долу от нотистите. Дето викаше Заяко: „Мигар само по ноти требе да се свири! Оно ми се присвири вечер, па излеза навън на двора и нищо, че е тъмно, без нота си карам свирката. Пилето и то на тъмно чурулика. Ако бех нотис, требе и Велика да излиза на двора с фенер, та да ми осветлява нотите, а аз да туря очила, да заничам и да свиря на окарината. Паунецо пък никога не си отваря очите, кога свири с гайдата, ами надува, ослушва се с двете уши, а двете му очи затворени. Без нота е по-преко, нищо че в Живовци свирят по ноти.“

Както и да е… Та в същото това Живовци една година докараха американска батоза, струва ми се, марка „Арканзас“. От селцето ходиха да я видят, казаха, че била опасна работа, за един ден само можела да овършее всичките снопи. По-скъпичко взема уем, но пък бързо свършва вършитбата. Доколкото помня, старите вършачки на двадесет крини зайре вземаха една крина уем, а тая американската батоза взема една крина уем на четиринадесет крини зайре. Хората от селцето много се колебаеха дали да я пазарят, виждаше им се скъпичко, но пък всеки искаше по-бързо да овършее, щото хамбарите отдавна бяха изпразнени. На края решиха да опитат и с американската батоза, щом като за един ден ще глътне всичките снопи. Предната година вършитбата продължи две седмици, имаше много дъждове, тогава придойде реката Огоста и отнесе онази прословута релса от железопътната линия, спомената на два пъти в двете писма на Заяко.

Докараха батозата, беше лека машина, два чифта волове я теглеха без всякакво усилие; старовремските батози бяха по-тежки, по-тромави, някак си, най-малко три чифта волове можеха да теглят старовремска батоза, и то яки волове. А тази само два чифта я теглеха. Локомобилът обаче го теглеха пет чифта биволи, от устата им капеше пяна, гърбовете им бяха извити на дъги. Личеше, че машината е тежка, маховикът й напомняше долапчийско колело, сгъваемият комин имаше барем десет метра дължина. Отвсякъде се трупаше народ, любопитството беше голямо. С викове, с маневри, вкараха батозата и локомобила между копите с жито, нивелираха батозата, изправиха комина нагоре — той щръкна като камбанария, — окачиха каиши и обслужващите попитаха дали в селцето знаят сигналите за вода и за слама.

„Не ни е сефте да вършеем — викат хората, — вие само слама и вода искайте. Ще ви издавим с вода и слама!“

Локомобилът вдигна пара, машинистерът даде сигнал със свирката, маховикът се раздвижи, батозата трепна и забръмча с празния барабан. Полетяха снопи, храначите режеха с ножове въжетата, почнаха да хранят барабана, вдигна се прах и едва вършитбата почна, локомобилът поиска слама. Докато жени бутаха с вилите копа слама към него, той изпищя два пъти и поиска вода. Пи вода, блъвна пушек през комина и изпищя: „Тут!“ „Бре, рекоха жените, пак ли слама!“ И откараха следващата копа. Локомобилът дъвчеше с огнена уста, отпиваше вода и пак дъвчеше. Батозата се тресеше, сита пресива плява и жито, от гърлото й хвърчеше слама и се трупаше на копа. Щом копата ставаше човешки бой, локомобилът изреваваше, жените натискаха с вили и му откарваха сламата, за да я яде.

В селцето житото не расте много високо, че и много слама не се събира по вършитба. Както тръгна работата с тая батоза и с тоя локомобил, то не оставаше слама, за да може чичо да сдене една копа. „Тут“ — ревеше свирепо локомобилът и жените караха цялата слама при него. По едно време той започна да подвиква по-често, искаше повече слама.

„Че откъде да се вземе толкова много слама? — вдигат рамене хората. — Той всичко изпояде, както е тръгнало, ще ни изпояде и ушите!“ … Вършачкаджиите на свой ред крещят: „Ланскааа, ланска слама нямате ли?“ „Ами че тук-там може да е останало … да е останало, казваме, може тук-там.“ „Ланска, ланскааа! Че дайте и ланска де — надвикват ония шумотевицата. — Той и ланска слама яде.“