Йордан Радичков - Заекът

Бутна вратата да влезе, но тя се отвори само наполовина. Бутна още по-силно, някой рече: „А!“ — и се изправи в тъмното. Тогава вратата се отвори цялата и в полумрака на намаления фитил на газената лампа той видя, че цялата му къща е пълна с народ. „Ти ли си?“ — попита го жена му от леглото и седна, увита в своето американско палто на карета. Извън леглото по целия пръстен под бяха налягали хора, завити с черджета и дрехи. Мярнаха му се глави, уши, боси стъпала, носове, неподстриган врат лъщеше близко до вратата, а пред сами него седеше бос и гологлав в рязания американски гащиризон Тико. Той стискаше под мишница своето майсторско свидетелство, подпечатано с печата на Врачанската занаятчийска камара.

„Тенецът дойде — рече Тико, ама съвсем тихо, за да не събуди спящите. — Всичко живо избяга от къщата и къде да идеме, къде да идеме, айде, викаме, да идеме у комшиите, нали затова са комшии.“

Заяко усети, че виното, изпито през деня, отново почва да се възвръща в главата му, постоя подпрян на рамката на вратата, посъвзе се и като внимаваше да не настъпи някого, взе да се провира към леглото, дето го чакаше седналата Велика. Народът спеше увит с каквото дал бог и подсвиркваше тихо с носове. Заяко се обтегна в леглото, без да се съблича. Велика и тя легна до него, като го наметна с половината палто, пратено от брат й. Заяко тури двете ръце под главата си, загледа се в тавана и се замисли.

Виното постепенно излизаше през кожата му, тялото се успокояваше, сърцето забави ударите си — подготвяше човека за сън. Всички наоколо спяха, човек до човек, задръстили цялата стая. Ето вече и Заяко ще заспи, таванът почва да се смалява над него, остана бяло петно, колкото една капа, но преди да изчезне, петното отведнъж се разшири. Заяко наостри уши, обърна се на едната страна, после на другата страна, после се поизправи, подпрян на двата си лакътя.

В първия миг му се стори, че подсвиркваха спящите с носовете си, но като се ослуша повече, долови, че подсвиркването идваше откъм покрива на къщата. То се засили, а и по покрива се чуха стъпки, сякаш горе ходеше човек. Човекът се подхлъзна на едно място, пролази по билото и седна на самото било. Сега свирката му беше по-ясна и по-силна. Заяко я чуваше много отчетливо.

Не можа да издържи подпрян на лакти, затуй седна в леглото. Съвсем ясно откъм покрива на къщата му се чуваше окарина, нейният глас му беше познат, пъргав глас на съвсем малка глинена окарина. Човекът, дето седеше върху покрива, свиреше, поспираше се да се ослуша и пак почваше. Имаше нещо подканящо в неговата свирка. Заяко изстина целият, той позна още в самото начало окарината на Перуниката, но не посмя в самото начало да си признае. Малко е да се каже, че го обхвана ужас. Оттук насетне движенията му станаха механически, някой друг движеше ръцете и направляваше действията му и Заяко се подчиняваше безпрекословно на този някой си.

Порови с ръце из джобовете, напипа окарината и задуха в нея, за да поддържа акомпанимента или — както сам казваше на времето — да държи комбата. Свиренето му бе по-скоро духане или въздишка, едва-едва се долавяше звук: „Фю-фю! Фю-фю!“ Окарината горе от покрива изглежда, че го чу, засвири още по-весело и пъргаво. Заяко се ослушваше, гледаше да не изостава от нея, догонваше я и усещаше как все повече и повече всичко в него се вдървява — крака, ръце, тяло, пръсти. По едно време пръстите му тъй се вдървиха, че той можеше да изважда от окарината вече само една-единствена нота, после и нея престана да вади, ръцете изпуснаха глинената окарина, тя се търкули и се разби с трясък на пода.

Половината от спящите наскачаха, скочи и Велика, повдигна фитила на лампата, през това време наставаха и другите цигани. „Какво има, какво има?“ — взеха да се питат един друг. Велика също питаше, но като видя мъжа си как седи в леглото, престана да пита. Заяко бе блед като вар, трепереше и гледаше към тавана. Кога и другите погледнаха към тавана, останаха озадачени, щото върху тавана нямаше нищо. Но като се смълчаха и се ослушаха, те чуха, че някой върви по покрива, две или три керемиди се строшиха под нозете му. Оня горе престана да ходи, седна в средата на покрива, чу се шум, сякаш дреха се отриваше в тухла. Изглежда, че оня се облегна на комина. И веднага подир това всички в стаята чуха как горе върху покрива засвири окарина. „Боже! — рече Велика. — Това е тенецът!“

И се прекръсти.

Всички цигани се прекръстиха, кой с лявата, кой с дясната ръка, а едно от децата гледаше възрастните и се прекръсти с двете ръце. Още не бяха свършили да се кръстят, когато чуха, че навън отекна наковалнята: „Тинн!“ — и един чук забарабани ситно по нея. Метален ек се посипа наоколо, клюводръвците, изглежда, се събудиха, защото един по един почнаха да почукват по черницата и на края сипнаха ситен картеч от дървото: „Кррр!“ Чухалче или човек подвикна откъм реката: „Чуух!“ Сред картеча на клюводръвците, сред ектенето на наковалнята се носеше и мелодията на окарината, игрива и пълна с живот.