Йордан Радичков - Заекът

А Заяко вече прескачаше плета, без да дири къде е прелезът. Къщата на ковача светеше отпреде му. По стъпалата бяха наредени хора, жена държеше газена лампа горе на стъпалата, в двора се луташе петролен фенер, носен от ковача. Ковачът беше гологлав, не бе успял да си тури, изглежда, капата. Иначе си беше облечен като през деня — с гащиризона, — щото вечер не го събличаше.

— Кво стана? — попита Заяко.

— Тенец! — обади се Камена от стълбите и повдигна газената лампа, за да освети по-добре двора. — Дойде да ни краде кюнците и изпоплаши децата.

— Бре! — рече Заяко.

Бе стигнал до ковача, ковачът освети с фенера един кюнец. „Те го те кюнецо — рече той на Заяко. — Кога скочих от леглото, кюнецо взе да се търкаля из стаята, та събуди децата, после вратата се отвори, кюнецо се изтърколи по стъпалата, после по двора почна да се търкаля, ама ние с момчетата тичаме подире му и викаме: «Стой! Стой! Задигна кюнецо тая жена! Варди оттам!» И тенецът, като ни чу, че го гониме, остави кюнецо и се вейна през зида, та отнесе една керемида. Те къде е прескочил и е отнесъл керемидата!“

Ковачът заведе Заяко до оградата, освети мястото, там наистина една керемида беше паднала и се бе пръснала на парчета. „Значи, сам си вървеше кюнецо през двора?“ — попита Заяко. „Сам, сам — обадиха се Тиковите момчета, — като че некой го тързе вечерникът, духаше равномерно и все на една каля с крак през двора, само че невидим. Тенецът нали е невидим.“

„Невидим е“ — каза жената на Заяко. Тя вече бе успяла да премине прелеза и стоеше под черницата до кюнеца. Заяко и ковачът се върнаха пак под черницата. Заяко ритна кюнеца, той рече дрън, удари се в черницата, пак рече дрън и падна в тревата. Клюводръвците, стреснати от дрънченето, се размърдаха горе в дървото, записукаха, тръгнаха един по един или на малки групи пеша надолу по дървото, да видят какво има. Те не можеха да хвърчат в тъмното, затуй вървяха пеша, право надолу с главите, стигнаха до кюнеца, разгледаха го, обърнаха се нагоре и изчезнаха пеша в тъмнината. Не се стаиха, както правят нощем птиците, ами се настаниха по невидимите клони и почнаха да обсъждат нещо с писукане. Между писукането се чуваше и отчетливото подвикване на някакво пиле: „Цин! Цин! Цин!“ „Те, това е той — рече Велика, заслушана към подвикването на пилето. — Тоя клюводръвец не вика като другите клюводръвци.“

„Даже и тенец да е — рече Заяко, — за какво ще му е кюнец на него? Ни му кюмбе требе, ни нищо.“

Петър Сусов, и той дойде с петролен фенер, покиха под черницата, но не можа нищо определено да каже. Чувал бил, че тенецът обича да дои кози, но да търкаля кюнци — за първи път го чува.

Криво-ляво Заяко и Петър Сусов успокоиха съседите си, казаха им, като си налягат, да оставят газената лампа и фенера да светят. Тенецът ще види, че в къщата свети, и няма да посмее да влезе.

Сутринта рано Заяко накладе отново огън, огънят пламна тутакси, пушилката побягна от човека, а така също и искрите. Беше още тъмно, но небето на изток побеляваше. Последни петли възвестяваха настъпването на утрото. Заяко винаги свързваше своето събуждане и началото на всеки свой ден с кукуригането на петли. Но откакто се заселиха новите му съседи и направиха наковалнята, заедно с кукуригането на петлите се обаждаше и наковалнята. Дните се заредиха с ек на наковалня и кукуригане на петли. Сечта в котела вече възвираше, когато у съседите звънна наковалнята, духалото задиша, Тиковите синове заизвиваха чуковете. Желязото не чакаше, трябваше да се нажежава, трябваше да добива нови форми и ново закаляване. Нямаше и помен от тенеца в това разсъмване, селцето се събуждаше и макар и сънено, примигваше весело на слънцето. „Всичко това са бабини деветини — рече Заяко на ковача. — Кюнецът е паднал сам, търкулнал се е по стълбите, от инерцията е повървял още малко по двора и е стигнал до черницата. Ако искаш, аз ще отида да го търкулна и ще видиш, че ще стигне до черницата.“

Той взе кюнеца, търкулна го отгоре по стълбите, тенекиената тръба заподскача с дрънчене и се блъсна в дънера на черницата. Клюводръвците изпищяха, вдигнаха се на облак от дървото, засвистяха с крила и като по команда се набутаха в дупките на дървото. Само една птица остана горе на върха на дървото, почукваше от време на време с човка по клона, сякаш предаваше по морзова азбука: „Чук! Чук-чук!…“

В това време дойде жената на опекунина Истрати да покани Заяко и жена му на обяд, щото едно шиле си пребило крак и Истрати го заклал. Заяко каза, че ще остави праханта да къкре на огъня и ще дойдат с Велика да изядат шилето. На обяда беше и другият опекунин Зарко Маринков с жена си и ветроупорната австрийска запалка. Тя обаче не палеше, щото взел бензина от едного с моторетка, па тая жена бензин да излезе смес и да му затлачи запалката.