Йордан Радичков: Заекът

Такива работи разправя Заяко, ама да засвири на своята окарина не смее, чака да мине година на Перуниката. Мина година, жените отслужиха, което си требе по християнски, тримата опекуни също бяха на гробищата. Могила до могила лежеха там, трева до колене по тях, все могили на Перуниките. Помежду могилите крушеви дървета, в крушевите дървета сврачи гнезда, в сврачите гнезда — свраки. Всички мълчат, свраките също мълчат; ако някоя хвръкне, хвърчи тихо, гледа да не наруши покоя. Хората се споглеждат, като че искат да си кажат нещо, ама не смеят.

Казаха си го едва по пътя за селцето. Първи жените казаха, че не знам коя си била чула окарина край топилниците; беше време да се топят гръстите в реката. Друга каза, че окарина била чута преди две нощи на оброчището. Истрати, опекунинът, си призна, че като минавал с овцете край мястото, дето кравите пощръкляха, чул съвсем тихо да се свири на окарина. Жив човек няма наоколо, а свири окарина. „Прекръстих се — рече Истрати, — окарината млъкна.“ „Че той, ако не се обади на опекунина си — рече Заяко, — кому да се обади!… И аз позаслушвам нощем, ама не съм чувал. Мина се година време, тая вечер ще взема окарината да засвиря. Ако е станал тенец, той ще се обади и ще свириме двамата.“

Така и направи.

Подир залез слънце взе окарината, седна пред вратата и почна да свири. Свири и позаслушва с едно ухо дали няма да се обади малката окарина на Перуниката. Жената шета на пръсти край него, въздиша и плаче с едното око. Жената на Заяко беше много странна жена — когато е наскърбена и развълнувана, плаче с двете очи, а когато си спомня за минала скръб или за минало вълнение, плаче само с едното око.

Заяко спря, послуша, послуша и рече: „Бабини деветини са това! Човек да свири, докато е жив, а умре ли, ни свирка ще чуеш от него, ни нищо.“

И остана до късно, да се насвири.

Опекуните разпродадоха имотеца, добитъка също разпродадоха. Понякога се обаждаше човек, иска да купи я коса, я желязна вила, я колесарка или ралото на Перуниката. Едно по едно всичко мина в чужди ръце, остана само къщата.

На село къща трудно се продава, всеки човек има къща. Рядко ще се случи другоселец да се ожени на къща, па да се скарат с тъста и тъщата, за да се навие да се отделя от тях, та тогава чак да рече да купува. Къщата на Перуниката остана, отпреде на стряхата имаше заковано дървено петле, стои на един крак и наблюдава. Кога снеговете взеха да се топят, петлето климна надолу с глава, а кога черницата пред къщата се разлисти, падна в бъзака. Покривът се поогъна, веднъж Заяко влезе вътре и видя, че на няколко места беше прокапало. От други години жената на Заяко гледаше копринена буба, та режеха и черницата на Перуниката, но тая година не взеха семе, копринената буба много мърси, а и цената на пашкулите беше ниска.

Ако споменавам черницата, то е, защото тя единствена продължи да расте и да се уголемява в двора на Перуниката. Вярно е, че запустението нахлуваше отвсякъде, къщицата се смаляваше, по турските керемиди се залепи лишей, да се чудиш какво има да ще от една керемида! Той клечи върху керемидата, едрее, а керемидата изтънява и почва да се рони — все едно, че е ръждясала. Бъзак и коприва, гонени с мотиките от съседските градини, лека-полека се преместиха и навлязоха в двора на Перуниката. Но есенно време всичко това го попарва сланата, снегът затрупва и заличава бурените, сред снега оставаха да стърчат само къщицата с белосани стени и черницата. Студенина и пустош идеше отвсякъде, ни комин пуши, ни диря в снега.

Хората, изглежда, че имат слабост към мистичното и невероятното, защото продължиха да говорят, че Перуниката е станал тенец, че нощем чуват окарината му, че като минат край къщата, виждат как вратата се отваря и затваря. Тия слухове стигат и до ушите на Заяко, той все разправя: „Бабини деветини, аз съм съсед и опекунин и не съм видял ни врата да се отваря, ни да се затваря, те ще видят! А туй, дето го разправят за окарината, те слушат моята окарина.“

Това добре, може и така да е, но на хората им се вижда съвсем просто, за да го повярват. За да повярват хората в някоя работа, тя трябва да е малко по-засукана, па да има и нещо необяснимо в нея, че да си блъскат по-дълго главите и да не я решат съвсем до края, ами да оставят и на поколенията да си блъскат главите. Така поне в селцето е прието, а и не само в селцето, изглежда, че е навсякъде. Ще се отклоня за малко да илюстрирам казаното с един разказ на Паунецо.

„Във войната — казва Паунецо — имах една гайда, дойдоха германци да я видят. Германецът бас може да направи и флигорна може, ама гайда не може. Аз свиря, германецът гледа, цъка с език к пита какво има вътре в гайдата. «Въздух» — викам му. «Не може да бъде!» — вика германецът и почва да спори. Ама то германци много, струпали се около мене и спорят, че в гайдата има нещо. На края решиха да я купят. Платиха ми сума пари, взеха нож, разрязаха гайдата, а то в гайдата нищо. «Бре!» — вика германецът и пак цъка с език. Направих друга гайда, германец се сбра, слуша, гледа, пак купи гайдата, пак я разряза с нож и пак нищо не намери в нея. Кво ще намери в една гайда! … Ама нали е германец, свикнал е във всяка работа да има гяволък. Що гайда изпонаправих тогава и що гайда изпонарязаха, нищо не намериха вътре. Добиче ако разрежеш, па и човек също, то с какво ли не е пълно вътре; една проста тиква да разрежеш :и тя пълна вътре със семе, а гайдата като я разрежеш — нищо. Аз това им обяснявам че гайдата не е нито добиче, нито човек, ни тиква и тя затова е гайда. А те не могат да разберат, щото не могат да си представят, че в гайдата няма нищо.“