Робърт Шекли - Последните дни на (паралелния?) свят

— Няма защо да се занимаваш повече с него — каза му тя. — Няма да има кой да ти го издаде или прочете.

— Че какво значение има? — попита Едуард и ми намигна. Аз го разбирах напълно, тъй като също работех като луд, за да завърша собствената си работа по оформяне на счетоводните документи от последния ден и го правех с огромно удоволствие. Защото краят на света за един писател представлява срока на сроковете — последния срок: дванадесет часа в полунощ и край на писането, приятели. Какво предизвикателство! Аз знаех, че всички писатели, художници, артисти по света правеха същото. Че се създава нещо като последен ордьовър, който би могъл да предизвика интерес сред историците в някой паралелен на нашия свят, където няма да има подобна катастрофа.

— Ами да — говореше професор Карпентър. — Концепцията за паралелните светове, бих казал, е обективна, но недоказуема поне за времето, което ни остава. Аз лично бих я приел като желана мечта, въпреки че моят добър приятел професор Мунт, известният психолог, е по-компетентен да се произнесе по този въпрос.

Тази вечер Рейчъл приготви фамозната си вечеря с пълнена пуйка, залята с боровинков сос и пай от сладки картофи, покрит с разбити белтъци. Тя сготви даже специалните си китайски печени ребърца, макар китайците да не вярваха в предстоящото събитие, изключая малките съобщения с предупреждението. Всички хора по света започнаха отново да пушат с изключение на непоправимите няколко непушачи, които не вярваха в настъпването на края на света и продължаваха да се боят от рак на белите дробове. И умиращите на смъртния си одър се бореха да поживеят още малко, съвсем мъничко, така че когато си идат, всички да си идат заедно с тях. И някои лекари продължаваха да стоят дежурни, позовавайки се на абсурдния си дълг, докато други безгрижно играеха голф и тенис и даже не се опитваха да усъвършенстват ударите си.

Пуйка с четири крака и осем крилца. Похотливи сцени по телевизията — след като всичко свършва, значи и всичко е позволено. Безгрижни отговори на служебни писма: „Скъпи Джо, що не си вземеш договора и не си то завреш нали знаеш къде. Представлението свърши и аз най-после мога да ти кажа какъв тъпанар си. Но ако има някаква грешка по отношение на Края, бих искал да знаеш, че това писмо е просто една шега, която съм сигурен, че ти като много умен човек ще оцениш по достойнство.“

Всички ние бяхме разкъсани между противоречиви желания за забрава и предпазливост. Ами ако не умрем? Да повярваш в настъпването на края на света изискваше акт на доверие както от страна на мияча на чинии, така и от университетския професор.

И в тази последна нощ от съществуването, аз оставих цигарите завинаги. Абсурд. Какво значение имаше? Но го направих, защото Рейчъл винаги ми бе казвала, че абсурдите са важно нещо. И аз винаги съм знаел, че е така. Затова изхвърлих пакета „Малрборо“ и се заслушах, когато професор Мунг говореше:

— Желание за удовлетворение или обратното. Смъртното желание за удовлетворение не може произволно да бъде обобщено в обективна корелация, ако мога да използвам термина на Елиът. Но ако вземем например Юнг в нашия синтез и приемем този край като архитин, да не говорим за Уелтаншаунг, нашето разбиране се разширява с изчезването на времето, което имаме на разположение в черната дупка на миналото, която съдържа всичките ни мечти и въжделения.

Най-после дойде последния час. Аз разрязах пуйката и Едуард дойде от стаята си за достатъчно дълго време, че да може да си вземе парче от гърдите и да попита за мнението ми за последната промяна, която бе направил в последната глава на романа си.

— Трябва да се поработи още — казах аз.

— Но това е жестоко — намеси се Рейчъл.

— Да, и аз мислех, че трябва да се пипне малко — съгласи се с мен Едуард и се върна в стаята си.

Навън улиците бяха пусти, с изключение на няколкото нещастници, които не можеха да стигнат до някой телевизор. Ние изгълтахме всички останали наркотици и бясно местехме каналите. Аз бях донесъл пишещата си машина в кухнята и записвах всичко, а Рейчъл говореше за отпуските, които е трябвало да си вземем. Аз пък мислех за всички жени, които би трябвало да съм любил, а в дванадесет без пет Едуард отново дойде от стаята си и ми показа новата версия на последната глава.

— Да, този път си успял — казах аз.

— И за мисля така. Останала ли е малко кока? — попита Едуард.

Ние изгълтахме останалия наркотик.

— За Бога, не можеш ли да престанеш да пишеш? — каза Рейчъл.