Робърт Шекли: Травмираният

— Не зная — рече Кей. — Но и ти не знаеш.

— Напротив, знам — каза Масрин. Всичко беше кристално ясно. Той бе поразен, че тя не бе в състояние логично да го следва.

— Погледни на този въпрос ето така — каза Масрин. — Съвсем дребни и незначителни неща създават историята. Настоящето е изградено от невероятен брой безкрайно малки фактори, които са оформени и моделирани в миналото. Ако прибавиш един фактор към миналото, ще получиш друг резултат в настоящето. Но настоящето е такова, каквото е — непроменяемо. И така получаваме парадокс. А никакви парадокси не може да има.

— Защо да не може? — запита Кей.

Масрин се намръщи. Тя беше умно момиче, а го разбираше зле.

— Просто ми повярвай — каза той. — Парадоксът не се допуска в логичната вселена. — Не се допуска от кого? Той знаеше отговора. — Ето как аз разбирам нещата — продължи Масрин. — Във вселената трябва да има регулиращ принцип. Всички наши естествени закони са негов израз. Този принцип не може да търпи парадокси, защото… защото… — Той знаеше, че отговорът имаше нещо общо с овладяването на основния хаос, но не знаеше какво точно.

— Както и да е — този принцип не може да търпи парадокси.

— Откъде ти дойде тази идея? — запита Кей. Никога дотогава не бе чувала Джек да говори така.

— Отдавна имам тези идеи — заяви Масрин и си повярва сам. — Просто никога досега не е имало причина да разговаряме за тях. Но това сега няма значение — връщам се за куфара си.

Той тръгна към площадката, последван от Кей.

— Съжалявам, че не мога да ти донеса никакви сувенири — каза весело Масрин. — За жалост това също ще създаде парадокс. Всяко нещо в миналото е имало своя роля при оформянето на настоящето. Ако вземем нещото е все едно да махнеш едното неизвестно от уравнението. Няма да получиш същия резултат.

Той тръгна надолу по стъпалата.

На осмото стъпало отново изчезна.

Беше се върнал в праисторическа Америка. Диваците се бяха събрали около куфара само на няколко стъпки от Масрин. Той отбеляза с благодарност, че все още не бяха го отворили. Разбира се, самият куфар бе напълно парадоксална вещ. И появата му, както и тази на Масрин, вероятно щеше да потъне в митове и легенди. Времето притежаваше определена гъвкавост.

Като гледаше диваците, Масрин не можеше да реши дали те са предшественици на индианците, или са отделна подраса, която не е оцеляла. Чудеше се дали го смятат за враг или за градинска разновидност на зъл дух.

Той тръгна напред, блъсна двама от тях и грабна куфара си. После побягна назад, заобикаляйки малкия хълм, и се спря.

Все още бе в миналото.

Къде, взели го мътните, бе отворът във времето — чудеше се Масрин, без да забелязва колко неуместно бе проклятието му. Диваците вече идваха след него, заобикаляха малкия хълм. Масрин почти се докосна до отговора, но го загуби, когато една стрела профуча край него. Той се втурна да бяга, като се стараеше хълмът да остане между него и индианците. Дългите му крака се напрягаха, една тояга тупна зад него.

Къде ли се бе дянал проклетият отвор във времето? Ами ако се бе преместил? Пот се стичаше по лицето му от този бяг. Една тояга одра ръката му и той изви по склона на хълма, оглеждайки се отчаяно за убежище.

Трима тантурести диваци го следваха по петите.

Масрин падна на земята. Те размахаха тоягите си и се заклатушкаха към него. След тях идваха и други и той скочи на крака.

Нагоре! Тази мисъл го осени внезапно, надвивайки страха у него. Нагоре!

Той щурмува хълма, убеден, че никога не ще стигне жив до върха.

Беше се върнал в пансиона и все още държеше в ръката си куфара.

— Ранен ли си, мили? — попита Кей, като го прегърна. — Какво стана?

Масрин имаше само една-единствена разумна мисъл. Не можеше да си спомни нито едно праисторическо племе, което така умело да е украсявало тоягите си, както тези диваци. Това бе почти уникална форма на изкуство. Прииска му се да може да занесе една от тоягите в някой музей. След това погледна с ужас към бледоморавите стени в очакване да види диваците да се промъкват към тях. Или може би имаше малки човечета в куфара си. Едва се овладя. Мислещата половина от мозъка му го успокояваше — пробиви във времето ставаха, а той бе хлътнал и бе травмиран в един от тях. Всичко останало бе последвало логично. Това, което трябваше да направи, бе да…

Другата половина на мозъка му обаче не се интересуваше от логиката. Тя се взираше смутено в абсурдността на всичко случило се, без да й действуват каквито и да било разумни доводи. Тази половина разпознаваше безпогрешно абсурда и съобщаваше за него. Масрин изстена и припадна.