Робърт Шекли - Роботът, който приличаше на мен

Господин Щастие, слаб, белокос джентълмен с репетирана до съвършенство усмивка, се върна с не особено добри новини.

— Младата дама като че ли е традиционалистка — каза той. — Тя очаква да бъде ухажвана.

— И какво по-точно включва това? — попитах аз.

— Това значи, че вие трябва да й се обадите по видеофона и да я поканите на среща, да я заведете на обяд, след това на някое място за забавления и така нататък.

— Но моят график не позволява подобни работи — заявих аз. — И все пак, ако е абсолютно необходимо, предполагам, че бих могъл да го вмъкна следващия четвъртък между девет и дванадесет вечерта.

— Това ще бъде едно чудесно начало — каза господин Щастие.

— Начало ли? Че колко вечери ще трябва да прекарам по този начин?

Господин Щастие предположи, че едно истинско ухажване ще изисква минимум три вечери седмично и ще продължи два месеца.

— Смешна работа! — заявих аз. — Младата дама като че ли разполага с доста незапълнено свободно време.

— Напротив — увери ме господин Щастие. — Илейн води ангажиран и напълно планиран живот, както всеки образован човек по наше време и на нейна възраст. Времето й е напълно заето от служебните задължения, семейството, благотворителни мероприятия, артистични изяви, политика, обучение и така нататък.

— Тогава защо настоява за това отнемащо толкова много време ухажване?

— Като че ли за нея това е принципен въпрос. Тоест тя така иска.

— А предразположена ли е и към други капризи?

— Ами… Тя е жена, нали разбирате… — въздъхна господин Щастие.

Мислих по този въпрос през следващия си час за свободно време. Като че ли нямаше повече от две възможности. Можех да се откажа от Илейн или да направя както тя искаше. При това щях да загубя около 17% от дохода си по време на периода на ухажване и щях да прекарвам вечерите си по начин, който считах за глупав, досаден и непродуктивен.

И двете алтернативи не бяха приемливи. Бях в положение на цайтнот.

Изругах. Ударих с юмрук по бюрото си и с това раздрусах един античен пепелник. Гордън, едни от моите роботи-секретари, чу удара и побърза да дойде в стаята.

— Случило ли се е нещо, господине? — попита той.

Гордън е андроид от луксозната, ограничена, персонализирана серия на „Сиери“. Тон е дванадесети от всичко двадесет и петте произведени робота. Висок и слаб е, ходи леко приведен и прилича на Лесли Хауърд. Ако нямаше изискваните от правителството печати по челото и ръцете, човек никога не би познал, че е робот. Когато го погледнах, в главата ми просветна разрешението на проблема.

— Гордън — изрекох бавно аз. — Не знаеш ли случайно кой произвежда частно най-добрите единични бройки индивидуализирани роботи?

— Снайти от голям Ню Нюарк — отвърна той без колебание.

Разговарях със Снайти и реших, че е нормален мошеник. Той се съгласи да направи робот без държавни печати, идентичен с мен и способен да дублира поведенческите ми шаблони. Платих скъпо за това, но бях доволен. Имах достатъчно пари, но практически не разполагах с време за губене. Така започна всичко.

Когато се прибрах, роботът, изпратен чрез пневмоекспреса вече бе в апартамента ми. Аз го включих и веднага се захванах за работа. Компютърът ми прехвърли съответните данни направо в паметта на робота. После аз въведох плана за ухажването и проведох необходимите изпитания. Резултатите бяха даже по-добри от очакваните. Напълно доволен, аз се обадих на Илейн и си уредих среща с нея за същата вечер.

През останалата част от деня аз работих по офертите на „Спринг маркет“, които бяха започнали да се трупат върху бюрото ми. В 8 часа вечерта изпратих Чарлз II, както бях започнал да го наричам. После дремнах малко и се хванах отново за работа.

Чарлз II се върна точно в полунощ, както бе програмиран. Нямаше защо да го разпитвам. Събитията от вечерта бяха записани с миниатюрна камера, скрита в лявото му око. Аз гледах и слушах началото на моето ухажване със смесени чувства.

Беше нещо повече от персонификация. Роботът бях аз, чак до начина, по който си прочиствам гърлото преди да кажа нещо и потриването на палеца и показалеца, когато съм замислен. За първи път забелязах, че смехът ми е неприятно близък до хихикане и реших да освободя себе си и Чарлз II от този и други досадни навици.

И все пак, имайки предвид всичко останало, аз реших, че експериментът е протекъл изключително добре. Бях доволен. Работата и ухажването ми вървяха ефективно. Бях постигнал древната мечта: едно самосъзнание, обслужвано от две тела. Кой би могъл да иска повече?