Робърт Шекли - Риболовен сезон

Стана от леглото, наметна халата и тихо слезе по стълбите. Светлините от прожекторите проблясваха по прозореца на хола и той можеше да види охраната отвън.

Помисли, че гледката е успокоителна и отиде в кухнята. Като се движеше тихо, си наля чаша мляко. Върху хладилника имаше пресен кейк и той си отряза едно парче.

„Похитители — помисли той. — Маняци. Хора от Марс. Дупки в пространството. Или някаква комбинация от всичко.“ Не, не беше така. Желаеше да би могъл да си спомни какво му се искаше да попита господин Картър. Важно беше.

Той изплакна чашата, постави кейка в хладилника и отиде в хола. Изведнъж бе отхвърлен силно встрани.

Нещо го държеше! Опита да се отскубне, но нямаше нищо, с което да се бие. Нещо го държеше като със стоманена ръка и не му позволяваше да се задържи на крака. Той се хвърли встрани, като се опитваше да се захване за нещо. Усети, че краката му се отделят от пода и увисва във въздуха, като рита и се извива. Хватката около гърдите му бе толкова силна, че не можеше да диша, нито пък да издаде звук. Бе вдигнат във въздуха неизвестно от какво.

„Дупка в пространството.“ — помисли той и се опита да изкрещи. Ръцете му се размахаха диво и той успя да се хване за облегалката на канапето. Стисна здраво. Канапето бе вдигнато заедно с него. Той се изви и хватката го отпусна за миг. Падна на пода.

Запълзя бързо към вратата. Хватката го стегна отново, но той се намираше близо до радиатора. Обви двете си ръце около него и се опита да се противопостави на дърпането. Изви се отново и успя да преметне единия си крак около радиатора, след това и другия.

Радиаторът изпука ужасяващо, когато хватката задърпа по-силно. Малън почувства, че ще го разкъса на две, но продължи да се държи, напрегнал всичките си мускули докрай. Внезапно хватката го отпусна напълно.

Той падна на пода.

Когато дойде на себе си, беше ясен ден. Филис пръскаше лицето му с вода, прехапала долната си устна. Той примигна и се зачуди за миг къде се намира.

— Още ли съм тук? — попита.

— Добре ли си? — разтревожено говореше Филис. — Какво се случи? О, скъпи! Нека се махнем оттук…

— Къде е баща ти? — попита изморено Малън и се изправи.

— На риболов. Моля те седни. Ще повикам лекар.

— Не. Почакай — Малън отиде в кухнята. Върху хладилника се намираше кутията от кейка. На нея пишеше: „Сладкарски магазин Джонсън, Вейнсвил, Ню ЙорК“. С главно „К“ в името на Ню Йорк. Всъщност съвсем мъничка грешка.

А господин Картър? Дали отговорът не се криеше у него? Малън хукна по стълбите и се облече. Той смачка кутията от кейка и я напъха в джоба си. Хукна бързо навън.

— Не пипай нищо, докато не се върна! — извика той на Филис. Тя го гледаше как се качва на колата и тръгва по улицата. Като се опитваше да не заплаче, тя се прибра в кухнята.

Малън пристигна след петнадесет минути при Олд Крийк. Той паркира колата и тръгна нагоре по течението.

— Господин Картър! — завика той. — Господин Картър!

Вървеше и викаше половин час, и навлизаше все по-дълбоко в гората. Сега дърветата се надвесваха над потока и той трябваше да се промъква бавно. Забърза, като се спъваше и падаше по камъните. Опита се да затича.

— Господин Картър!

— Ехо! — Той чу гласа на стареца. Тръгна в посока на звука по един от притоците. Там намери господин Картър, седнал върху полегатия бряг до малък вир, хванал в ръка бамбуковата си въдица. Малън се изкатери до него.

— Браво, синко — каза господин Картър. — Радвам се, че се възползва от съвета ми по отношение на риболова.

— Не — задъхано отвърна Малън. — Искам да ми кажеш нещо.

— С удоволствие — каза старецът. — Какво искаш да знаеш?

— Един риболовец никога не би изловил всичката риба в някой вир, нали?

— Аз не бих. Но някои го правят.

— Ами примамките? Всеки добър рибар използва изкуствени примамки, нали?

— Аз самият се гордея с моите — каза господин Картър. — Опитвам се да имитирам истинското насекомо. Ето например тази прекрасна имитация на стършел — той измъкна жълто-черната примамка. — А ето един хубав комар.

Изведнъж кордата се изпъна. Бавно и сигурно, възрастният мъж дръпна въдицата. Той хвана зяпналата пъстърва в ръка и я показа на Малън.

— Малко приятелче е това… Няма да го задържам. — Той извади внимателно кукичката и хвърли рибата във водата.

— Когато я връщаш… Мислиш ли, че тя разбира? Дали казва на останалите?

— О, не — каза господин Картър. — Опитът не я научава на нищо. Случвало ми се е някои млади рибоци да се хванат по два, три пъти на въдицата. Трябва да поотраснат, за да започнат да разбират.