Робърт Шекли - Риболовен сезон

Филис й разказа за изчезването на семейство Кармайкъл. Двете поговориха още няколко секунди и затвориха.

— Джим — каза Филис. — Това не ми харесва. По-добре кажи в полицията за семейство Кармайкъл.

— Ще станем за смях, ако изведнъж се окаже, че са били на гости у приятели в Олбъни например.

— Ще трябва да рискуваме.

Джим намери номера на полицията и го набра. Линията беше заета.

— Ще отида дотам.

— И вземи тези неща със себе си. — Тя му подаде торбата с храните със странни етикети.

Капитанът от полицията Леснър беше търпелив червендалест човек, който изслушваше безкрайна редица хора, които цяла нощ и през по-голямата част от сутринта му се оплакваха. Хората от патрулите бяха изморени, сержантите също, а той бе най-изморен от всички. Въпреки това той покани господин Малън в кабинета си и го изслуша.

— Искам да напишете всичко, което ми разказахте — каза Леснър, когато Малън свърши. — Снощи ни се обади и един съсед на семейство Кармайкъл. Опитваме се да ги намерим. Със съпруга на госпожа Карпентър станаха десет за два дни.

— Десет какво?

— Изчезнали.

— Господи — въздъхна леко Малън. Той стисна леко торбата с продуктите. — Всички ли са от града?

— Всички — прегракнало изрече капитан Леснър. — От район Вейнсвил в града. Всъщност от четири квартала в него. — Той назова имената на улиците.

— Аз живея там — каза Малън.

— Аз също.

— Имате ли някаква представа кой… Кой би могъл да е похитителят? — попита Малън.

— Не смятаме, че е похитител — отвърна Леснър, докато палеше двадесетата си цигара за деня. — Няма никакви бележки за откуп. Няма подбор. Голяма част от отвлечените не си струва да бъдат отвличани изобщо. А просто ей така някой да отвлича без подбор… Не, не става!

— Тогава някой маняк?

— Сигурно. Но как би могъл да отвлече цели семейства? Или пък възрастни мъже, едри като вас? Пък и къде ги крие? Тях или труповете? — Леснър яростно смачка цигарата. — Изпратил съм хора да претърсят всяко ъгълче на града. Всяко ченге в кръг от двадесет мили търси. Щатската полиция спира колите. И не сме намерили нищичко.

— О, има още нещо. — Малън му показа стоките със странни етикети.

— И за това нищо не мога да кажа — тъжно си призна капитан Леснър. — Нямах много време да се занимая с този въпрос. Получихме и други оплаквания… — Телефонът започна да звъни, но Леснър не му обърна внимание. — Прилича на някаква черна борса. Ментета. Изпратих няколко от тези неща за лабораторен анализ в Олбъни. Опитвам се да проследя доставчика. Може да е от чужбина. Всъщност ФБР може да… Дяволите да го вземат този телефон!

Той сграбчи слушалката.

— На телефона Леснър. Да… да. Сигурна ли си? Разбира се, Мери. Веднага идвам. — Той затвори. Червеното му лице внезапно бе загубило цвета си.

— Беше сестрата на съпругата ми — обясни той. — Жена ми я няма!

Малън подкара към къщи като луд. Натисна рязко спирачките и едва не удари глава в предното стъкло. Влезе тичешком вкъщи.

— Филис! — извика той. Къде е тя? О, Господи, помисли си. Ако я няма…

— Какво се е случило? — попита Филис и се появи откъм кухнята.

— Помислих… — Той я сграбчи и я прегърна до задушаване.

— Еее, хайде — усмихна се тя. — Не сме младоженци, де. Все пак сме женени вече година и половина…

Той й разказа какво бе научил в полицията.

Филис огледа хола. Преди седмица й изглеждаше толкова уютен и весел. А сега сянката под дивана я ужасяваше. Отворената врата на шкафчето я караше да потръпне. Разбра, че никога вече няма да бъде същото.

На вратата се почука.

— Не отивай — каза Филис.

— Кой е? — попита Малън.

— Джо Дътън, съседът. Предполагам, че сте чули новината?

— Да — отговори Малън, застанал зад затворената врата.

— Започнахме да барикадираме улиците — каза Дътън. — Ще проверяваме всеки, който идва или излиза. Ще спрем това нещо сами, щом полицията не може. Искаш ли да се присъединиш?

— Разбира се — отговори Малън и отвори вратата. Ниският набит мъж беше облечен в стара военна куртка и държеше в ръка шестдесетсантиметрова палка.

— Ще покрием тези квартали като с одеяло — каза Дътън. — Ако отвлекат още някого, ще трябва да бъде само изпод земята.

Малън целуна жена си и тръгна с него.

Този следобед в залата на училището имаше общо събрание. Всички от засегнатите квартали бяха тук и още толкова от гражданите от останалите квартали, колкото можеше да побере залата. Първото, което установиха, бе, че въпреки блокадите, от Вейнсвил липсваха още трима души.