Робърт Шекли - Гласове

Но той знаеше, че тези решения са изпълнени с опасности. Просто не беше в състояние да разреши собствените си проблеми, пък и нямаше причина да го прави. Това си беше работа на Гласа, който той си представяше като един миниатюрен господин Уест, с размерите на грахово зърно, което се е настанило в едно място в мозъка му, надписано „Контролен център“, гледа чрез сетивата на самия господин Уест, сортира проблемите и взема решения.

Това беше нормалният, рационален начин, който бе измислила природата. Но неговият личен Глас вече не му говореше, беше изчезнал или просто не можеше да се свърже с него.

Към края на седмицата, той стана нетърпелив.

— Разреши нещо, дяволите да те вземат! — извика той като удари челото си с юмрук. Но нищо не се случи освен това, че различни Гласове започнаха да му обясняват как да задържи течен хелий при стайна температура, как да построи многостепенен екстрактор от стара пералня и как да разнообрази техниката на колажа с отпечатък от ротогравюра върху основата.

После, най-накрая, изпитанията на генератора приключиха, слънчевата активност започна да спада, силата на космическото лъчене се върна към нормата и поясът Ван Алън се премести с четири градуса на север. И господин Уест престана да чува Гласове.

Последните две съобщения, които получи бяха следните:

— Опитай се да носиш раиран сутиен с банели и с една мярка по-малък. Ако това не привлече вниманието му, значи нищо няма да стане!

И:

— Продължавай и поведи децата ми към светилището на връх Алуси, и им кажи да изпращат молитвите си към мен, защото само онова място на Праведниците ще остане, след като злите народи се унищожат с огън и чума. И се постарай да закупиш колкото е възможно повече земя, защото цените на недвижимите имоти тук наоколо ще се вдигнат до небето, след като следващата година се издигне Балона.

Обаче това не беше краят. Защото през деня, когато Гласовете престанаха да му говорят, господин Уест прочете интересна статия в „Ню Йорк Таймс“. Статия, в която се разказваше как един градски полицай от Рио Гранде до Сул, накаран от нещо, което той наричаше „глас в главата ми“, отишъл в Манаус и открил Мартин Борман жив и здрав, работещ като научен ръководител.

Господин Уест погледна и на спортната страница и откри, че Прескачащата дама предния ден е спечелила трето състезание в Акведукт.

На другата вечер, в новините от седем часа, господин Уест чу, че е взривен музеят „Смитсониън“ и са загубени голяма част от препарираните животни.

На господин Уест това му се стори тревожно. Той излезе бързо и купи цял куп вестници и списания. В „Изкуство“ прочете как Калдерон Кели, в последната си самостоятелна изложба, е разнообразил техниката на колажа с отпечатък от ротогравюра върху основата, постигайки при това едновременно дълбок и замайващ ефект. А в „Научни съобщения“ имаше цяла колона за Джон Уолпинг, който току-що бе съобщил за нова форма на ламиниране с използване на енергийни потоци през крайно ориентирани преградни и чакълести структури. Очакваше се методът на Уолпинг да революционизира технологията на ламиниране.

Господин Уест особено се заинтересува от специалната статия в „Ню Йорк Поуст“ за една религиозна колония, намираща се на северния склон на връх Алуси в източно Перу. Две дузини американци бяха последвали Елиху Литълджон Картър (познат като „последния пророк“) на това пустинно място. Те доверчиво очакваха края на света.

Господин Уест остави вестника. Почувства се странно, замаян и дезориентиран. Вдигна слушалката на телефона като сомнамбул, набра номера на „Пан АМ“ и си запази билет до Лима за следващия ден.

Когато остави слушалката, един ясен и напълно познат Глас, неговия Глас, му каза:

— Не трябваше да продаваш акциите на „Експлоатация“, но още имаш възможност да спечелиш, като удвоиш онези на „Размисли за смъртта“, които ще скочат доста през следващия месец.

Миниатюрният господин Уест се беше върнал в контролния център!

— Къде беше? — попита го големия господин Уест.

— През цялото време си бях тук. Просто не можех да се свържа с теб до сега.

— А чул ли си нещо за това, че догодина ще настъпи края на света? — попита господин Уест.

— Не се вслушвам в ирационални глупости — отвърна миниатюрният господин Уест. — Слушай сега. По отношение на Амелия, просто трябва да й сложиш два нембутала в содата довечера, а останалото зависи от теб.