Робърт Шекли: Гладиаторите на Есмералда

— Може пък да сте Новият човек — предположи Професора, но по тона му не можеше да се разбере дали говори сериозно, или се шегува.

— Може и да съм — съгласи се Харолд. — Хайде сега да потърсим нещо за ядене.

— Двустранен разкол в психиката? — каза Професора. — Слава богу, че сте, общо взето, приятелски настроен.

Минаха през развалините на една стара петролна рафинерия, която се простираше на километри. Не бе използвана от години. Тръбите бяха ръждясали. Бетонната настилка на огромните, подобни на паркинги пространства беше напукана. Всичко напомняше на гробище за гигантски машини. На Харолд му беше трудно да си представи за какво са ги използвали и защо са им трябвали толкова много.

Прекосиха рафинерията и участъка, където магистралите се пресичаха в сложни детелини, обрасли с трева и дори ниски дървета. Покрай преплетените успоредни платна на шосе №95 бяха израснали дребни ярки цветя. Цветните пътища с техните педантични завои наподобяваха градина, планирана от някой гигант.

Когато ги отминаха, стигнаха до ниски зелени хълмове. Прекосиха ги и излязоха от другата им страна сред полета с пътека помежду им, която водеше към група ниски постройки.

— Това е Кленово — каза Професора.

Една от сградите в центъра, по-голяма, ниска и дълга, беше в състояние да побере стотици, а може би и хиляди хора. Харолд не беше виждал нищо подобно.

— Това е търговски център — обясни Професора. — Някога е представлявал главният артефакт на американския живот. За американците той е бил това, което е представлявал атриумът за римляните или площадът за испанците, просторно място, където да се събират и където човек идва и церемониално купува храна или се опитва да си уреди романтични срещи с привлекателни членове от предпочитания пол, който и да е той.

— Професоре — каза Харолд, — имате много странно отношение към нещата. Хайде да отидем там, да поприказваме с хората и да видим дали можем да намерим храна.

В града биенето на тъпани предупреждаваше за пристигането на чужденците. Много от изолираните градчета в Америка използваха тъпаните, тъй като индианците ги бяха използвали, а възраждането на племенната система караше хората — бели, черни или мургави — да се държат като членове на племе. Да се държиш като член на племе означаваше да използваш тъпани. Барабаненето не беше много добро, тъй като това беше предимно бял град и много от жителите му нямаха кой знае какво чувство за ритъм. Но го вземаха на сериозно. И го правеха с чувство.

— О, идвате точно навреме за голямата потакауа — каза един представител на племето, отделяйки се от тълпата, за да ги посрещне.

— Чудесно — отговори му Харолд, — но какво е това потакауа?

— Потакауа — поясни мъжът — е стара индианска дума за Деня на червения етикет. На този ден според древните традиции на нашето племе всичко се продава на половин цена.

— Виждам, че наистина идваме в благоприятен момент — каза Харолд.

— Клиентите, които не са оттука, са винаги добре дошли — продължи мъжът. — Вие правите чест на нашето село.

— Изглеждат добри хора — каза Харолд по-късно, докато с Професора си почиваха в една хубаво обзаведена стая в къщата за гости на града. Бяха добре нахранени с вкусна яхния от опосум и змиорка с бамя, специалитет по тия места.

Градчето се казваше Кленово и къщата за гости бе наречена Кленовата къща за гости. И името на стаята, в която ги настаниха, бе Кленовата стая.

— Но това е бор — отбеляза Харолд, почуквайки дървесината с кокалчетата на ръката си.

— Няма значение — каза Професора. — Името Кленово се отнася не до вида на дървесината — тоест дървесина, получена от клен, — а назовава една съвсем различна същност — този град.

— Е, смятам, че има още доста да уча — каза Харолд. — Какво ще правим сега?

— Струва ми се — отвърна Професора, — че от нас се очаква да купим нещо.

— Няма проблем — каза Харолд.

— Проблем е — поясни Професора, — че трябва да се купи нещо определено, иначе се обиждат.

— Колко се обиждат? Дотолкова, че да ни убият?

Професора сви рамене.

— А защо не? Смъртта не е кой знае какво. Пък и на кого му пука какво се случва с някой чужденец.

— Добре — каза Харолд. — Хайде да отиваме и да купуваме това нещо. Имаш ли някаква представа какво може да е?

— Сменят го всяка година — отвърна Професора мрачно.

Точно в този момент на вратата се показа главата на представителя.

— Време е да се купи нещо — усмихна се той лъчезарно.