Робърт Шекли: Гладиаторите на Есмералда

След Гленс Фолс Харолд продължи на автостоп. Един търговски пътник на женска галантерия го качи в колата си. Минаваха покрай поле след поле, чиято прашна земя, прорязана от камъни, бе спряла да произвежда, откак натрупването на предишни и сегашни химически и атомни грешки превърнаха езерото Чамплин в помийна яма и отровиха реката Хъдсън веднъж завинаги.

Точно след залез търговският пътник го остави на кръстовището южно от Честъртаун, в една местност със стърнища и закърнели борове. Харолд реши да пренощува тук, тъй като пътуването на автостоп след залез-слънце не е препоръчително. Времето беше меко, а за вечеря имаше говеждо и манерка чиста вода. Намери една малка, защитена от вятъра падинка, която не се виждаше от пътя. Не биваше излишно да привлича вниманието.

И все пак някой трябва да го бе забелязал. Беше полуздрач, когато трима мъже с куче се появиха иззад хребета на хълма.

Двама от мъжете имаха бради. Бяха дребни, мършави хора с провиснали шапки, нахлупени ниско над очите им, облечени в безформени сиви и кафяви дрехи. Третият мъж бе висок и едър, по-висок от Харолд дори. Носеше изтъркани сини джинси и избеляло войнишко кепе като тези от гражданската война. Подсмихваше се странно и накриво, което му придаваше опасен и малко налудничав вид.

Кучето беше някаква порода птичар на бели и черни петна и щом видя Харолд, си показа зъбите, но не заръмжа и не издаде нито звук.

— Спокойно, Дилси — каза мъжът с войнишкото кепе. — Нищо лошо няма да ти стори, господине, ама пък как добре вдига птиците.

— Хубаво куче — съгласи се Харолд. Той седна с гръб към дървото, раницата в краката му.

— Май не си оттука — попита Войнишкото кепе.

— Аха. От север съм, от Кийн.

— Да не се гласиш да оставаш тук?

— На юг отивам — отговори Харолд.

— Че какво ще търсиш на юг? Откак мина ланшният Т-вирус, нищо не е останало там.

— И аз тъй разбрах — потвърди Харолд.

Двамата мъже седнаха на земята, по един отдясно и отляво на Харолд, на около метър от него. Мъжът с войнишкото кепе клекна с лице към Харолд. Тор продължи:

— Да не би да отиваш към Флорида, да си опиташ късмета с риболова?

— Може би — отвърна Харолд.

— Не си струва. Всички риби са мъртви и вмирисани. Беше то, отидеш достатъчно далеч на юг и си живееш от плодовете на земята. Свърши тая, повярвай ми. По-добре вземи да останеш тук. Можеш да се присъединиш към мен и момчетата. Този тук е Карл и брат му Дейв. Аз съм Таг Сандърс.

— Приятно ми е, господин Сандърс. Аз съм Харолд Ердман. Благодаря ви за любезната покана да се присъединя към вас и момчетата, но май ще продължа на юг.

— Както искаш — каза Сандърс. — Става късничко, тъй че ако бъдеш така добър да ритнеш раницата си насам и да обърнеш джобовете си, ще си вземем това, което ни трябва, и ще си ходим. Оставям ти дрехите. Не съм ли справедлив, а?

— Много сте любезен — отвърна Харолд, — но истината, Таг, е, че нямам кой знае какво и това, дето го имам, ми трябва.

Таг въздъхна и поклати глава.

— Така казват всички. Това, дето го имали, им трябвало. Само че аз и момчетата също се нуждаем от туй, дето го имате.

— Ще трябва да си го вземете от някой друг — рече Харолд.

— Струва ми се, че ние сме трима, а ти си сам, ако и да си едър. А аз си мислех, че съм толкова добър, като ти предлагам да ти оставя дрехите и живота. Не е ли така, момчета? Ама обноските на някои хора хич ги няма. Виж сега, има два начина да процедираме. Сам си подаваш раницата мирно и тихо и си обръщаш джобовете или ние го правим вместо теб.

Братята постепенно се примъкваха към него. Харолд се изправи. Револверът в ръката му хвърляше сини отблясъци в настъпващия мрак.

— Не става — каза Харолд. — Аз си задържам моето, а вие — вашето. Това е най-доброто предложение, което ще получите. А сега ставайте и се омитайте!

Таг и братята отстъпиха няколко крачки. Револверът като че ли не ги притесняваше много. Таг каза:

— Днес всеки има револвер, само дето никой няма амуниции. Имаш ли амуниции за тази играчка, Харолд?

— Не се опитвай да разбереш — отвърна Харолд.

Таг се изсмя.

— По дяволите, я го виж какъв е лош. На колкото по-лоши се правят, толкова по-малко патрони имат. Дилси!

Кучето се хвърли към Харолд. Харолд изстреля един куршум в гърдите му и то падна на земята. Дилси риташе с крака и квичеше, докато Таг не клекна и не преряза гърлото й със сгъваемия си нож.

— Бедната стара Дилси — каза Таг, докато изтриваше ножа си в тревата и се изправяше. — Тя проверяваше амунициите. Ти си първият пътник, когото срещаме, с амуниции и достатъчно кураж да ги използва. Имаш ли още куршуми, или това беше?