Робърт Шекли - Гладиаторите на Есмералда

На няколко пъти му се наложи да пита за пътя, но най-накрая стигна до малкото площадче с фонтана, което Нора му бе описала. Намери входа на сградата с характерна каменна арка. Той влезе, качи се по каменните стълби на втория етаж и позвъни на първата врата вляво.

Вратата се отвори и насреща му застана Нора.

— Хайде, влизай — каза тя.

Нора си беше почти същата както преди две години, когато я видя за последен път — дребна, добре оформена, със симпатично лице и гладка руса коса, като тази на момичетата от рекламите. Апартаментът й бе малък, но приятен. Тя му наля бира.

— Харолд, как се озова тук? Имаше толкова добра работа във фабриката за синтетично месо. Не ми е минавало през ум, че ще я напуснеш.

Харолд беше най-добрият обогатител, който старият Клеймор някога е имал. Тази работа трябваше да се върши на ръка, тъй като всички машини във фабриката бяха износени и се чупеха, а автоматичният обогатител поначало не работеше добре. Нямаше как да го оправят, понеже работилница имаше чак в Олбъни. Харолд прекарваше целия ден на конвейера и на ръка обработваше желатиновите блокчета с размери 15,5 на 8 на 8 см, докато те преминаваха край него на оплютите от мухите корита. Всяко блокче тежеше точно един килограм и беше розово на цвят. След като Харолд свършеше с тях, те отиваха при текстураторите.

— Ами, не аз напуснах работата — обясни Харолд. — По-скоро тя ме напусна. Както си бях най-добрият обогатител във фабриката, той, старият Клеймор, решава да престане да обогатява синтетичните си пържоли и да провери дали някой ще протестира. Обогатяването на тези желатинови месни блокчета с истинска мазнина струва пари. Макар че все пак им придава някакъв вкус. Така или иначе, оказвам се уволнен. Ти знаеш, че друга работа из Кийн Вали няма.

Нора кимна.

— Много добре даже знам. Преди да напусна, работех по 12 часа на ден като чиновничка при Саймънс в Лейк Плесид и едва свързвах двата края.

— Фред Саймънс почина — каза Харолд. — Кой знае как, паднал в една от старите кариери. Сега сестра му ръководи магазина.

— Не желая смъртта на никого — каза Нора, — но той си беше един скъперник. Харолд, как така дойде тук?

— Старейшините на града ме помолиха да дойда и да проверя как си.

— Дръж се сериозно!

— Нуждаеха се от още пари отвън — обясни Харолд. — Трябва им помощ, за да изкарат зимата. Аз предложих да дойда тук и да видя дали не мога да изкарам малко пари.

— С Лов?

— Освен ако ограбването на банки не е по-лесно.

— И през ум да не ти минава. Убийството тук може да е законно, но ограбването на банки се счита за по-тежко престъпление и от държавната измяна.

— Само се пошегувах — успокои я Харолд. — Имам предвид това за ограбването на банките. Забравих да ти кажа, че Сам Саймънс, дето едно време ходеше с момичето на Бергер, го нападна глутница диви кучета и без малко да го разкъсат.

— Винаги е приятно да чуеш клюките от дома — каза Нора. — С какво се забавлявате напоследък?

— Нощният живот е почти същият, както по твоето време. Пием кафе в ресторантчето на госпожа Симпсън. Понякога, когато съм в безразсъдно настроение, се изкачвам на стария табан, дето ни го оставиха хората от мината. Вижда ми се подходящо като за място, където да седне човек — на върха на планина от лайна, която той и съседите му са издигнали със собствените си ръце.

— Казват, че шлаката е радиоактивна.

— Дяволите го взели, че такъв е целият дяволски град. Говори се, че рано или късно ти вижда сметката, освен ако някой не го направи преди това.

— Ама с тебе е наистина много весело — каза Нора. — Именно по тази причина напуснах Кийн Вали. Няма никакви забавления, а хората си говорят само за потискащи неща.

— Нима смъртта е потискаща тема? — попита Харолд. — А аз си мислех, че Ловният свят е точно за това.

— Така е — потвърди Нора. — Но смъртта тук е вид забавление, докато у дома тя чисто и просто е бреме. Искаш ли още една бира?

— Знаеш много добре, мила госпожо.

Тя се засмя и отиде в кухнята. Харолд стана и се разходи из стаята. На една от стените имаше снимки в рамки. Снимки на родителите на Нора. Снимка на пропастта Осейбъл и друга на Лейк Плесид. Сред тях беше и снимката на някакъв човек, когото не познаваше, едър, грубоват на вид мъж на средна възраст, започнал да оплешивява, загорял, усмихващ се самоуверено към камерата.

— Кой е този? — попита, когато тя се върна.

— Това е Джонсън — отвърна му Нора.

— Ами, разбира се — каза Харолд, — Джонсън. Предполагам, че трябваше да се сетя. Нора, кой по дяволите е този Джонсън?