Робърт Шекли: Домът на боговете

— М-да — рече Артьр. Треперещата tabula rasa на съзнанието му току-що беше започнала да попива в какво чудовищно положение се е натресъл. — Май ще задържа… колко време мога да задържа?

— Имаш още три дни — заяви му Сами. — Освен ако не измъкнеш отнякъде още петдесет хиляди и не разшириш опциона си.

— Май ще предпочета трите дни. — Артър не се сещаше какво би могъл да каже още. Най-накрая изтърси: — Тоя вулкан… как се казваше?

— Икструхембла — отвърна му Сами. — На езика на някакви бразилски индианци това означавало „Лудият шебек“.

— Благодаря ти. Просто исках да знам какво да напишат на надгробната ми плоча.

— Хей, стига бе, приятел! Може пък да стане нещо.

— Може пък да се натъкнат на тайно допълнение към завещанието на чичо Сиймор, според което той, след като е поразмислил, е решил да ми завещае още петстотин хиляди.

— Има ли такава вероятност? — попита Сами, вечно надяващият се.

— По-вероятно е Икструхембла да изригне тъкмо навреме, че да ми отърве задника.

Артър затвори и бръкна за цигара. Поне вече не го беше страх, че ще умре от рак на белите дробове. Всъщност в момента това му се виждаше много по-желан изход от по-вероятната алтернатива — лежане в затвора „Рейфорд“ за както му се викаше там на това да купуваш на едро с пари, които нямаш.

Замисли се, и се досети. Едра кражба. Така му се викаше.

И ето го Артър, седнал в стаята в старомодното си малко бунгало в Таити бийч, Флорида. Климати кът бръмчеше ли бръмчеше, създавайки илюзия за хлад, колкото да прилъже ума му, макар че тялото му упорито продължаваше да се поти обилно. Ето го — човек, с един необмислен замах превърнал актив от двайсет и две хиляди долара в пасив от близо милион, растящ с всеки изминал ден. И понеже беше същество с характер, той си зададе въпроса „А сега какво?“ Собственият му непоследователен ум му отвърна: „Да бе, какво?“.

Никакви свестни мисли не му идваха в този делириум от опасения, признак за неизбежното идване на камара неприятности. Можеше ли да събере парите, които дължеше, или поне някакъв съществен дял от тях? Нема начин, Хосе , както имаха навика да се изразяват местните плодоберачи. Можеше ли да избяга — на истинския Таити, може би? На тази идея й беше минало времето още преди сто години: можеха да те екстрадират отвсякъде и всякак, пък и без това, докъде стигна Гоген, като заряза всичко?

Умът на Артър, претоварен от мъчителни терзания, се разбунтува срещу мисълта за така наречените практически разрешения и вместо това се насочи към единственото нещо, от което разбираше: сравнителната митология, предмет, който той имаше ценз да преподава, стига да се намереше в Съединените щати колеж или университет, заинтересован да го назначи. Но не мисли за преподаване витаеха в момента в прегрелия му мозък. Той мислеше за Хасамдемели, хетския бог на ковачите, за когото се твърдеше, че се занимавал и със загубените каузи. Мислеше за Хоким, един от древните богове на мъдростта в южна Арабия, и за Хаубас, по-известен като Атар — пак южноарабско божество, за което се вярваше, че в акадското си превъплъщение той/тя приема андрогинен облик. Колко мили ги чувстваше всички тях сега! И колко далече от тях щеше да бъде скоро — да чука камъни в някой поправителен дом във Флорида, посмешище за хиляди.

Тези стари, забравени богове му бяха неизразимо скъпи, защото във върлинестото му хърбаво тяло една костица нямаше, която да съдържа и грам практичност. В най-съкровените дълбини на душата си той суеверно се кланяше на древните, забравени божества. Тъкмо затова в колежа беше избрал за основна специалност суеверието под маската на сравнителна митология.

А къде ли бяха те сега, неговите изгубени богове? Там, в небитието на незнайните времена. Просто плодове на човешката склонност към тайнственото. Или поне така ни убеждаваха учените. Но какво ли правеше Хоким и Хаубас по-малко реални от християнския Господ-Бог, мюсюлманския Аллах или будисткия Буда? С какво свети Франсис и свети Кристофър бяха по-малко реални от Харум и Харуна, водните духове в змийски облик на древните марокански племена? Щом милиони вярваха, че свети Джуд покровителства загубените каузи, защо не вярваха и в шумерския Хендурсанда, съответстващ на акадския бог Исум, за когото се вярвало, че е свързан с правилното функциониране на законите в държавата и с правосъдието въобще?

За мнозина тези божества не бяха нищо повече от срамни суеверия. Но всичко зависеше от това кой слага етикетите. Що се отнася до божествата, победителят поръчва музиката и казва кое е дълбоко, духовно и истинско. Но кой би могъл да твърди, че победителите са прави и според великия, тайнствен план?