Робърт Шекли - Двойно обезщетение

Бартолд го поведе към една свободна маса. Родственикът му седна насреща и го загледа внимателно.

— Господине — каза Бен, — между нас има невероятна прилика.

— Точно така е — съгласи се Бартолд. — И тя е част от причината, която ме доведе тук.

— А останалата част?

— Сега ще ви я кажа. Искате ли нещо за пиене?

Бартолд поръча, забелязвайки, че Бен държи дясната си ръка скрита в скута. Чудеше се дали не стиска някой пистолет. Северняците трябваше да внимават в тази епоха на реконструктивизъм.

След като им сервираха питиетата, Бартолд заговори:

— Ще започна направо. Интересувате ли се от получаването на доста голямо богатство?

— Че кой не би се интересувал?

— Даже и ако това включва дълго и пълно с неизвестности пътуване?

— Дошъл съм тук чак от Чикаго — каза Бен. — И ще отида и по-надалече.

— А ако става дума за нарушаване на някои закони?

— Ще установите, че Бен Бартолдър е готов на всичко, господине, щом има някаква полза. Но кой сте вие и какво е предложението ви?

— Не тук — каза Бартолд. — Има ли място, където да сме сигурни, че не ни подслушват?

— В хотелската ми стая.

— Тогава да тръгваме.

Двамата мъже се изправиха. Бартолд погледна към дясната ръка на Бен и зяпна.

Бенджамин Бартолдър нямаше дясна ръка.

— Загубих я при Виксбърг — обясни Бен, когато видя шокирания поглед на Бартолд. — Няма значение. Мога да размажа всеки само с една ръка!

— Сигурно — набързо се съгласи Бартолд. — Възхищавам се на духа ви, господине. Почакайте тук за момент. Аз… Аз ей сега ще се върна.

Бартолд изскочи през летящите врати на кръчмата и се хвърли направо във флипера си. Жалко, помисли той, когато включваше уредите. Бенджамин Бартолдър щеше да бъде идеален.

Но един сакат не се вписваше в плана му.

Следващият скок беше към Прусия, 1676 година. Научил немски по хипнотичен път и облечен в съответстващите на епохата дрехи, той тръгна по пустите улици на Кьонигсберг в търсене на Ханс Бьорталер.

Беше по обед, но улиците бяха странно, невероятно пусти. Накрая Бартолд срещна един монах.

— Бьорталер ли? — зачуди се монахът. — О, говорите за стария Ото, шивача! Той сега живее в Равенсбург, добри ми господине.

— Това трябва да е баща му — каза Бартолд. — Аз търся Ханс Бьорталер, сина.

— Ханс… Разбира се! — Монахът закима бързо и погледна странно Бартолд. — Сигурен ли сте, че търсите точно него?

— Напълно — каза Бартолд. — Бихте ли ми показали как да го намеря?

— Можете да го намерите пред катедралата — отговори монахът. — Елате, аз отивам нататък.

Бартолд последва монаха, чудейки се дали информацията му може да е грешна. Бьорталер, когото търсеше, не беше монах. Той беше войник, участвал в битки по цяла Европа. Такъв тип хора никога не биха се мотали около някоя катедрала. Освен ако Бьорталер не е станал изведнъж религиозен, помисли си Бартолд.

Той се молеше горещо да не е така. Щеше да провали всичко.

— Пристигнахме, господине — каза монахът и спря пред една величествена сграда. — Ето го Ханс Бьорталер.

Бартолд погледна. Видя един мъж, седнал на стъпалата пред катедралата, облечен в дрипи. Пред него бе поставена безформена стара шапка, а в нея имаше няколко медни монети и кора хляб.

— Просяк — изръмжа недоволно Бартолд. И все пак…

Той се вгледа внимателно и забеляза безсмисленото изражение в очите на просяка, отпуснатата челюст и изкривените устни.

— Много жалко — каза монахът. — Ханс Бьорталер бе ранен в главата по време на битката против шведите при Фербелин и така и не се оправи. Много жалко.

Бартолд кимна и огледа празния катедрален площад и пустите улици.

— Къде са хората? — попита той.

— Ами, вие сигурно знаете, господине! Всички напуснаха Кьонигсберг. С изключение на мен и него. Заради чумата!

Бартолд потръпна, обърна се и хукна през пустите улици към флипера си, антибиотиците и която и да е друга година.

С натежало сърце и предчувствие за надвиснал провал Бартолд тръгна отново през годините към Лондон, 1595 година. В малка кръчма близо до големия хартфордски кръстопът той попита за някой си Томас Бартъл.

— Че защо го търсиш Бартъл? — попита кръчмарят на толкова варварски английски, че Бартолд едва го разбра.

— Имам една работа с него — каза Бартолд на научения чрез хипноза старинен английски.

— Така ли? — Кръчмарят изгледа от глава до пети красивите дрехи на Бартолд. — Наистина ли?

Кръчмата бе в ниско, шумно помещение, осветено само от две свещи. Клиентите, които вече се бяха събрали около Бартолд, изглеждаха като най-долна паплач. Те го заобиколиха, стиснали мръсните си чаши, и Бартолд забеляза между дрипите им блясъка на наточен метал.