Робърт Шекли - Двойно обезщетение

Заобиколи го сивкаво безвремие. Бартолд за миг изпадна в пълна паника. Той успя да я потисне и изпита тръпката на яростно удоволствие.

Най-после бе на път към богатството!

Непрогледната сивота обграждаше флипера като лека и безкрайна мъгла. Бартолд мислеше как годините отминават безформени, безкрайни в един сив свят, една сива вселена…

Но сега не беше време за философски мисли. Бартолд отключи малкото кафяво куфарче и извади купчина напечатани листове. Това бяха документите, събрани за него от една разузнавателна агенция във времето. Те съдържаха пълната история на семейството на Бартолд, чак до първооснователя му.

Бе изучавал дълго време тази история. Неговият план се нуждаеше от един Бартолд. Но не кой да е Бартолд. Трябваше му мъж на 38 години, неженен, откъснат от семейството, без близки приятели и който не се занимава с важна работа. Ако е възможно, безработен.

Трябваше му един Бартолд, който, ако изведнъж изчезне, няма да бъде търсен от никого.

Съобразявайки се с тези условия, Бартолд бе отхвърлил хиляди Бартолдовци от списъка си. Повечето мъже се бяха оженили, преди да навършат 38 години. Някои не бяха доживели до тази възраст. Други, останали ергени до 38-годишната си възраст, имаха добри приятели и здрави връзки със семейството. Някои, които нямаха приятели и семейство, пък бяха хора, чието изчезване можеше, да бъде разследвано…

След доста дълго проучване бяха останали само няколко. Тях той щеше да провери с надеждата да открие поне един, който да отговаря на всичките му изисквания…

Ако такъв човек изобщо съществува, помисли си той, но бързо отхвърли съмнението.

След известно време сивотата се разпръсна. Той погледна навън и видя, че се намира върху павирана улица. Един странен автомобил с високи калници премина покрай него, каран от мъж с цилиндър.

Намираше се в Ню Йорк, 1912 година.

Първият в списъка му беше Джак Бартолд, познат сред приятелите си като Дебелия Джак, журналист с остър поглед и неуморими крака. Джак бе напуснал жена си и трите си деца в Шайен през 1902 година и нямаше намерение да се връща при тях. За целта на Бартолд този мъж бе достатъчно приемлив. Все едно, че беше ерген. Били Джак бе служил известно време при генерал Пършинг, а после се беше върнал към работата си. Бе се местил от редакция на редакция, без да се задържа достатъчно дълго на едно място. Сега, на 38 години, той работеше някъде в Ню Йорк.

Бартолд започна да го търси из издателствата в Ню Йорк. Намери го в единайсетото, на Уотър стрийт.

— Джак Бартолд ли търсите? — попита един стар печатар. — Разбира се, отзад е. Хей Джак! Един приятел те търси.

Пулсът на Бартолд се ускори. Откъм тъмната част на помещението към него се насочи един мъж. Той се приближи и присви очи.

— Аз съм Джак Бартолд — каза той. — Какво искаш?

Бартолд погледна роднината си и тъжно поклати глава. Този Бартолд явно нямаше да свърши работа.

— Нищо — каза той. — Нищичко. — После се обърна и си излезе.

Дебелия Джак, висок само метър и шейсет, но с тегло над сто килограма, поклати глава.

— И за какво беше цялата работа? — попита той.

Старият печатар повдигна рамене.

Евърет Бартолд се върна във флипера си и включи уредите. Жалко, каза си той, един дебелак няма да свърши работа.

Следващата му спирка бе Мемфис, 1869 година. Облечен в подходящ костюм, Бартолд влезе в хотел „Дикси Бел“ и попита на рецепцията за Бен Бартолдър.

— Ами… — промърмори белокосият старец и погледна към ключовете. — Ключът му е тук, значи него го няма. Можете да го намерите в кръчмата на ъгъла с останалите пияници.

Бартолд се направи, че не е чул обидата, и се запъти към кръчмата.

Беше ранна вечер, но газените лампи вече бяха запалени. Някой дрънкаше на банджо и пред дългия махагонов бар беше претъпкано с хора.

— Къде мога да намеря Бен Бартолдър? — попита Бартолд бармана.

— Ей там — каза барманът. — С другите янки пияндета.

Бартолд отиде до дългата маса в ъгъла на кръчмата. Край нея седяха ярко облечени мъже и цветнокожи жени. Мъжете явно бяха търговци от Севера, гръмогласни, със самочувствие и нахални. Жените бяха южнячки. Но Бартолд реши, че това си е тяхна работа.

Щом стигна до масата, той забеляза своя човек. Не можеше да не познае Бен Бартолдър.

Той беше истинско копие на Евърет Бартолд.

И точно тази прилика търсеше Бартолд.

— Господин Бартолдър — каза той. — Може ли да поговоря с вас насаме?

— Че защо не? — отговори Бен Бартолдър.