Робърт Шекли - Двойно обезщетение

Пък и каква печалба ще има!

Той се вмъкна във флипера и погледна за последен път към изпадналия в безсъзнание свой роднина. Колко жалко, помисли си той, че никога няма да стане крал на Ирландия.

Но какво да се прави. Може би ако бе станало, цялата история би се променила.

Той включи уредите и се насочи право към настоящето.

Появи се в задния двор на къщата си. Бързо изкачи стъпалата и почука на вратата.

— Кой е? — попита Мейвис.

— Аз! — извика Бартолд. — Всичко е наред, Мейвис. Всичко стана като по вода!

— Кой? — Мейвис отвори вратата, погледна го и изпищя.

— Успокой се — каза Бартолд. — Знам, че беше напрегнато, но вече всичко свърши. Ще отида за чека и после ние с теб ще…

Той млъкна. Зад Мейвис се беше появил някакъв мъж. Той беше нисък, оплешивяващ, с обикновено лице и меки очи зад дебелите стъкла на очилата с рогови рамки.

Това беше той самият.

— О, не! — изпъшка Бартолд.

— О, да — отговори двойникът. — Човек не може да преминава бариерата от хиляда години без последствия, Евърет. Понякога в законите наистина има смисъл. Аз съм твоят двойник във времето.

Бартолд погледна Бартолд и каза:

— Мен ме гони…

— Аз — отвърна спокойно двойникът. — Разбира се, маскиран, тъй като ти имаш доста врагове в миналото. Глупак такъв. Защо бягаше?

— Мислех, че си следовател. А ти защо ме гонеше?

— По една-единствена причина.

— И каква е тя?

— Можехме да станем толкова богати, колкото не си и сънувал — каза му двойникът. — Ако не се чувстваше толкова виновен и изплашен! Ние тримата — ти, Байртър и аз — щяхме да идем в „Интертемпорална“ и да пуснем иск за тройно обезщетение !

— Тройно! — задъха се Бартолд — Никога не съм се сетил за такова нещо.

— Сумата щеше да бъде главозамайваща. Щеше да бъде безкрайно по-голяма от тази за двойното обезщетение. Ти ме разочарова.

— Е — каза Бартолд. — Станалото, станало. Поне можем да си вземем парите за двойното и после да решим…

— Аз прибрах сумите и от двата чека и подписах формуляра за освобождаване от теб. Защото нали знаеш, че теб те нямаше.

— В такъв случай си искам моя дял.

— Не ставай смешен — каза му двойникът.

— Но той си е мой! Ще ида в „Интертемпорална“ и ще им кажа…

— Няма да те слушат. Аз ти отнех всички права. Не можеш даже да останеш в настоящето, Евърет.

— Не ми погаждай този номер! — замоли се Бартолд.

— Защо не? Я какво направи ти с Байртър.

— Проклет да си! Не си ти тоя, дето ще ме съди! — развика се Бартолд. — Та ти си аз!

— Кой друг би могъл да свидетелства освен ти? — попита го двойникът.

Бартолд не можеше да преглътне това. Той се обърна към Мейвис.

— Скъпа, ти винаги си ми казвала, че познаваш съпруга си. Сега не ме ли позна?

Мейвис отстъпи в къщата. Когато се обърна, Бартолд забеляза блясъка на румстъна около врата й и не попита нищо повече.

Бартолд и Бартолд стояха лице в лице. Двойникът вдигна ръка. Един полицейски хеликоптер се спусна и кацна на поляната. От него слязоха трима полицаи.

— Точно от това се страхувах, господа — каза двойникът. — Моят двойник, както знаете, тази сутрин си взе сумата. Той се отказа от правата си и замина в миналото. Боях се, че ще се върне и ще поиска още.

— Повече няма да ви безпокои, господине — каза един от полицаите. След това се обърна към Бартолд. — Ей, ти! Връщай се във флипера и се махай от настоящето. Другия път като те видим, ще стреляме!

Бартолд разбра, че е загубил.

— С удоволствие ще си отида, господа — каза той много тъжно. — Но флиперът ми се нуждае от ремонт. Няма часовник.

— Трябваше да помислиш за това, преди да подписваш отказа — отговори полицаят. — Хайде, тръгвай!

— Моля те! — запелтечи Бартолд.

— Не — отговори Бартолд.

Никаква милост. И Бартолд разбра, че ако беше на мястото на двойника си, той щеше да каже същото.

Качи се във флипера и затвори вратата. Гледаше безсмислено годините, от които можеше да избира, ако това изобщо беше избор.

Ню Йорк през 1912 година с подлудяващите спомени от собственото му време и Дебелия Джак Бартолд? Или Мемфис от 1869 година с Бен Бартолдър, който очаква третото му появяване? Или Кьонигсберг, 1676 с ухиленото отнесено лице на Ханс Бьорталер за компания и с черната смърт? Или Лондон от 1595 година с главорезите на Том Бартъл, които претърсват улиците, за да му отмъстят? Или замъкът на Девата през 662 година с разярения Конър Лох мак Байртър, който го чака, за да си върне боя?

Всъщност наистина нямаше никакво значение. Този път, помисли той, нека мястото да ме избере.