Робърт Шекли - Жестоки уравнения

Това означаваше, че трябва да намери начин да излъже робота.

Той реши да опита с логика.

— Макс, ти сигурно знаеш, че аз, Халоран, напуснах лагера и аз Халоран, се върнах един час след това и че аз, Халоран, сега съм застанал пред теб и не знам паролата.

— Има твърде голяма вероятност твърденията ви да са верни — призна роботът.

— Добре тогава…

— Но аз не мога да се подчинявам на вероятности или дори на полуистини. Все пак аз съм създаден с точната цел да предпазвам от извънземни, въпреки невероятно малката вероятност изобщо да срещнем такъв.

— Можеш ли поне да ми дадеш една манерка с вода?

— Не. Това е нарушение на заповедите.

— Че кога си получавал заповед да не даваш вода?

— Не съм получавал точно такава заповед. Но изводът се налага от първичните ми директиви. Аз не бива да помагам или да сътруднича на извънземни.

Тогава Халоран изрече доста солени неща, при това бързо и на висок глас. Изразите му бяха пикантни и съвсем земни, но Макс не им обърна внимание, тъй като те бяха обидни, тенденциозни и напълно неоснователни.

След малко извънземният, който наричаше себе си Халоран, се скри от погледа зад една купчина скали.

След няколко минути иззад купчина скали се показа едно същество, което си подсвиркваше.

— Здрасти, Макси — каза съществото.

— Здравейте, господин Халоран — отвърна роботът.

Халоран спря на три метра извън периметъра.

— Е — заяви той. — Оглеждах наоколо, но няма какво толкова да се гледа. Нещо да се е случило докато ме нямаше?

— Да, сър — каза Макс. — Един извънземен се опита да влезе в лагера.

Халоран повдигна учудено вежди.

— Наистина ли?

— Наистина, сър.

— И как изглеждаше извънземният?

— Много приличаше на вас, господин Халоран.

— Боже, мили! — възкликна Халоран. — И как разбра, че не съм аз?

— Той се опита да влезе в лагера без парола. А това, естествено, истинският господин Халоран никога не би направил.

— Точно така — каза Халоран. — Браво, Макси. Ще трябва да си отваряме очите на четири за този приятел.

— Да, сър. Благодаря, сър.

Халоран кимна разсеяно. Той бе доволен от себе си. Беше се сетил, че Макс по принцип е направен така, че да приема всеки срещнат като уникално същество и да се справя с него в съответствие с показаните характеристики. Така трябваше да е, тъй като на Макс не бе разрешено да взима решения на базата на предишен опит.

Макс имаше вградени предубеждения. Предполагаше се, че всеки земен човек винаги знае паролата. Предполагаше се, че извънземните никога не знаят паролата, но пък винаги се опитват да влязат в лагера. Следователно, същество което не се опитва да влезе в лагера, трябва да се счита за лишено от характеристиката на извънземните и значи трябва да се приеме за земен човек, до доказване на противното.

Халоран мислеше, че това е доста добро заключение за човек, който е загубил няколко процента от телесните си флуиди. Сега имаше надежда, че и останалата част от плана му също ще проработи.

— Макс — каза той. — Докато обикалях наоколо, открих нещо доста тревожно.

— Какво, господине?

— Установих, че сме построили лагера си на върха на един разсед в кората на тази планета. Линиите на приплъзването са толкова ясно забележими, че в сравнение с тях разседа в Сан Андреас прилича на малка пукнатина.

— Звучи зле, господине. Голям ли е рискът?

— Кълна се в тенекиения ти задник, че е твърде голям. А голям риск означава и много работа. Ти и аз, Макси, ще трябва да преместим целия лагер на около две мили на запад. Веднага! Така че вземай бидоните и ме следвай.

— Да, сър — каза Макс. — Веднага щом ме освободите.

— Добре, свободен си — каза Халоран. — Побързай!

— Не мога — отвърна роботът. — Трябва да ме освободите, като ми кажете текущата парола и заявите, че тя се отменя. Тогава ще бъда в състояние да престана да пазя периметъра.

— Нямаме никакво време за формалности — напрегнато заговори Халоран. — Новата парола е „Бяла риба“. Хайде, движи се, Макс, току-що усетих трус.

— Аз не съм почувствал нищо.

— Че защо би трябвало да усетиш? — скара му се Халоран. — Ти си просто един ПР робот, а не земен човек, специално обучен и с фино настроен сензорен апарат. По дяволите, пак започва! Този път трябва да си го усетил!

— Мисля, че наистина усетих!

— Тогава действай!

— Господин Халоран, не мога! Физически ми е невъзможно да напусна този периметър без официално да бъда освободен! Моля ви, освободете ме!