Робърт Шекли: Страж-птица

— Донеси ми отчетите — каза той по интеркома.

Високо над осветените постройки на града кръжеше птица-страж. Беше тъмно, но тя можеше да види в далечината друга като нея, а по-нататък още една. Градът бе доста голям.

За да се предотврати убийство…

Сега трябваше да се следят повече признаци. По невидимата мрежа, която свързваше всички птици, се предаваше непрекъсната информация. Нови данни, нови начини за откриване на намеренията за убийство.

Там! Сигнал! Две страж-птици пикираха едновременно. Едната бе доловила сигнала само част от секундата по-рано от другата. Тя продължи да се спуска, докато втората наблюдаваше.

Условие четири, срещат се живи организми, които могат да извършат убийство, без да са налице признаците, споменати в условие три.

Благодарение на новата си информация и чрез екстраполиране страж-птицата знаеше, че този човек се готви за убийство, въпреки че липсваха характерните химически и електрически признаци.

Изострила всичките си сетива, тя приближи към заподозрения.

Откри каквото търсеше и пикира.

Роджър Греко се бе облегнал на сградата с ръце в джобовете. В лявата стискаше хладната дръжка на пистолет четиридесет и пети калибър. Греко търпеливо чакаше.

Не мислеше за нищо особено, просто си почиваше, опрял гръб на стената и очаквайки един човек. Греко не знаеше защо той трябва да бъде убит. Не го и интересуваше. Липсата на любопитство бе едно от неговите качества, които се ценяха. Другото бе умението му.

Един куршум трябваше да пробие главата на човек, когото не познаваше. Задачата нито го възбуждаше, нито го отвращаваше. Просто бе работа като всяка друга. Убил си човек — какво от това?

Когато жертвата му излезе от съседната сграда, той извади пистолета от джоба си. Свали предпазителя и прехвърли оръжието в дясната си ръка. Все така не мислеше за нищо, когато се прицели…

И бе повален.

Греко помисли, че е прострелян. С мъка се изправи на крака, огледа се и с премрежени очи се прицели в жертвата си.

Отново бе повален.

Този път се опита да стреля, както лежеше на земята.

Дори за момент не помисли да се откаже, защото бе професионалист.

При следващия удар изгуби съзнание. Завинаги, защото дългът на страж-птицата повеляваше да предпази обекта на насилие — на каквато и да е цена за убиеца.

Жертвата стигна до колата си, без да забележи нищо особено. Всичко бе станало без никакъв шум.

Гелсън се чувстваше доста добре. Страж-птиците работеха отлично. Престъпленията, свързани с насилие, бяха намалели два пъти и продължаваха да намаляват. Тъмните улички вече не предизвикваха ужас. Нямаше нужда да се заобикалят парковете и игрищата след смрачаване.

Все пак оставаха, разбира се, обирите. Дребните кражби процъфтяваха, също както злоупотребите, незаконното присвояване, измамите и стотици други криминални престъпления.

Това обаче не бе толкова важно. Загубени пари можеха да се възвърнат, но загубен живот — никога.

Гелсън бе готов да признае, че е сгрешил по отношение на птиците-стражи. Те вършеха работа, която не бе по силите на хората. Същата сутрин се появи първият намек за нещо нередно.

Макинтайр дойде в кабинета му. Мълчаливо застана пред бюрото на Гелсън. Изглеждаше загрижен и леко притеснен.

— Какво има, Мак? — попита Гелсън.

— Една от страж-птиците е повалила работник в кланицата. В безсъзнание е.

Гелсън се замисли за момент над казаното. Да, птиците биха го направили. Вероятно с новите им самообучаващи се схеми те са определили убиването на животни като убийство.

— Кажи на касапите да механизират работата си — рече Гелсън. — И аз самият никога не съм харесвал този занаят.

— Добре — отвърна Макинтайр, като присви устни. После вдигна рамене и излезе.

Гелсън остана прав до бюрото си, потънал в размисъл. Не можеха ли птиците да правят разлика между убиец и човек, изпълняващ законната си работа? Не, очевидно не. За тях убийството си беше убийство. Без изключения. Намръщи се. Това можеше да наложи известна пренастройка на самообучаващите се схеми.

Но не твърде голяма, реши веднага той. Просто трябва да се научат да различават малко по-добре нещата.

Седна отново и се зарови в документите, като се опитваше да избегне пробуждането на стари страхове.

Вързаха затворника на стола и прикрепиха електрода към крака му.

— O-о, о-о — простена той, едва съзнавайки какво правят.

Поставиха шлема върху бръснатата му глава и затегнаха последните ремъци. Затворникът продължи тихо да стене.