Робърт Шекли - Закрила

— Я ми се разкарай от главата — казах аз. Един полицай ме изгледа подозрително заради тези думи. Аз му се ухилих нахално и забързах напред.

— Разбирам социалното положение, в което си изпаднал — настоя дергът. — Но този контакт е напълно в твой интерес. Аз искам да те закрилям от милиардите опасности на човешкото съществуване.

Не му отговорих.

— Добре — каза дергът. — Не мога да те принуждавам. Просто ще трябва да предложа услугите си другаде. Сбогом, приятелю.

Аз кимнах любезно.

— Само още едно нещо — каза той. — Утре, между дванайсет и един и петнайсет по обяд, стой по-далеч от метрото. Сбогом.

— Ъъъ? Защо?

— Някой ще бъде убит на площад Колумбия. Тълпата ще го бутне по невнимание пред пристигащия влак. Ако бъдеш там, може да си ти. Сбогом.

— Утре някой ще бъде убит, така ли? — попитах аз. — Сигурен ли си?

— Разбира се.

— И ще го пишат по вестниците?

— По всяка вероятност.

— И ти знаеш всички такива случаи?

— Мога да предвидя всички опасности, насочващи се към теб и разположени във времето. Единственото ми желание е да те защитя от тях.

Аз се бях спрял вече. Две момичета ми се смееха, защото забелязаха, че си говоря сам. После отново тръгнах.

— Слушай — зашепнах аз. — Можеш ли да изчакаш до утре вечер?

— И ще ми позволиш да ти бъда защитник? — попита с готовност дергът.

— Ще ти кажа утре. След като прочета вечерните вестници.

Репортажът беше там. Така си е. Прочетох го в мебелираната си стая на 113-та улица. Един човек, блъснат от тълпата, загубил равновесие и паднал пред пристигащия влак. Това ме накара да се замисля дълбоко в очакване появата на защитника си.

Не знаех какво да правя. Желанието му да ме защити ми се струваше доста искрено, но пък не знаех какво иска от мен. А когато след около час дергът се свърза с мен, идеята още по-малко ми харесваше. Казах му го.

— Не ми ли вярваш? — попита той.

— Просто искам да водя нормален живот.

— Ако изобщо си жив — напомни ми той. — Онзи камион снощи…

— Това беше случайност. На всеки му се случва веднъж в живота.

— И само веднъж се умира — заяви тържествено дергът. — После и метрото…

— Това не се смята. Аз нямах намерение да го ползвам днес.

— Но си имаше причина да не го ползваш. Това е важното. Точно както няма причина да не си вземеш душ след малко.

— Че защо не?

— Някоя си госпожица Флин — каза дергът, — която живее по-нататък по коридора, тъкмо приключи да се къпе и остави парче размекнат сапун върху розовите плочки на банята. Ти щеше да се подхлъзнеш на него и да си изкълчиш китката.

— Е, не е чак толкова фатално, нали?

— Не. Едва ли е толкова фатално, както, да речем, саксията, бутната от последния етаж от някакъв възрастен господин.

— Кога ще се случи това? — попитах аз.

— Мислех, че не те интересува.

— Много ме интересува. Кога? Къде?

— А ще ми позволиш ли да те защитавам? — попита той.

— Само ми кажи едно. Какво печелиш ти от тази работа?

— Удовлетворение — каза той. — За един велидюзки дерг най-голямото възможно удоволствие е да помогне на друго същество да избегне опасността.

— А нищо друго ли не искаш в замяна? Нещо обикновено, като например душата ми или да владееш Земята?

— Нищо! Ако приема заплащане срещу защитата, ще наруша емоционалното си равновесие. Всичко, което аз искам от живота, всичко, което всеки дерг иска, е да защитава някого от опасностите, които той не може да види, но които ние виждаме прекрасно. — Дергът замълча, а после добави: — Ние даже не очакваме и благодарност.

Е, това ме убеди. Пък и как можех да предвидя последствията? Откъде можех да знам, че неговата помощ ще ме докара до положение, в което да не мога да лепчихам?

— Кажи сега за онази саксия.

— Тя ще падне на ъгъла на Десета улица и булевард „Макадамс“ в осем и трийсет сутринта.

— На Десета и „Макадамс“ ли? Че къде е това?

— В Джърси сити — отвърна бързо той.

— Че аз през живота си не съм бил в Джърси сити! Защо да ме предупреждаваш за това?

— Аз не знам къде искаш или не искаш да ходиш — отвърна дергът. — Аз само предвиждам опасностите, които те дебнат и които биха могли да ти се случат.

— И сега какво трябва да правя?

— Каквото искаш — каза мй той. — Просто си води нормален живот.

Нормален живот! Ха!

Всичко започна обаче доста добре. Аз си ходех на лекции в университета „Колумбия“, пишех си домашните, ходех на кино и на срещи, играех табла, тенис и шах. Както преди. И изобщо не усещах, че съм под закрилата на велидюзкия дерг.