Робърт Шекли - Изнудвач

Макмилан беше висок, добре сложен и красив мъж, с преждевременно посребрени коси за своите тридесет и шест години. Като пилот нямаше равен на себе си. Неговите реакции бяха винаги безпогрешни, точни и правилни.

Значително по-трудно му се отдаваше общуването с хората. Беше някак мекушав и необикновено отстъпчив. Винаги при взимане на решения го измъчваха съмнения. Това може и да отива на един философ, но е слабост за всеки командир.

На вратата се почука и без да изчака отговор, в стаята влезе полковник Кетълман.

— На пръв поглед тук всичко е наред. Вие как мислите?

— Профилът на планетата прави приятно впечатление — сухо отговори Макмилан.

— Отлично — Кетълман тъпо заразглежда данните от компютъра. — Нещо интересно?

— Доста неща. Всичко сочи наличието на уникална растителност. Освен това биологическите тестове откриха някои аномалии…

— Не питам за това — Кетълман махна с ръка, демонстрирайки презрението на истинския войник към разни цветя и пеперуди. — Имам предвид нещо по-важно — армия, космически флот…

— Долу няма и следа от цивилизация. Съмнявам се да открием разумен живот.

— Кой знае… — промълви Кетълман.

Той беше твърд, непоколебим и здрав човек, ветеран от много бойни операции. Като майор се бе сражавал в джунглите на Хондурас и завърши войната с чин подполковник. Званието полковник получи по време на злополучния Нюйоркски метеж, когато той лично поведе своите хора при щурма на кметството и успя да удържи Четиридесет и втора улица от набезите на Безпътния батальон. Беше смел и имаше репутацията на „баща на воините“. Служебната му кариера бе безупречна. Освен това беше близък приятел с много сенатори и тексаски милионери. Всичко това оказа влияние при получаването на така желаното от него назначение за командир на военните операции на кораба „Джени Линд“. Сега с нетърпение чакаше мига, когато бойният отряд от двадесет морски пехотинци ще стъпи на повърхността на планетата. Това събитие го вълнуваше извънредно много. Той изобщо не зачиташе показанията на приборите. Отлично разбираше, че долу може да се е спотаило какво ли не, готово всеки момент да удари, убие и унищожи, ако той не го изпревари.

— Все пак долу наистина има нещо — добави Макмилан. — Открихме космически кораб.

— Ето! — доволно извика Кетълман. — Така си и мислех! Само един ли открихте?

— Да. Много малък кораб, двадесет пъти по-малък от нашия. Със сигурност не е въоръжен.

— Разбира се, те точно това искат да си помислим — заяви полковникът. — Интересно къде са останалите?

— Кои останали?

— Другите вражески кораби, войската, ракетите „земя-космос“ и всичко останало.

— Присъствието на един кораб не обуславя логически наличието на втори кораб — отбеляза Макмилан.

— Така ли? Чуйте, Едуард, мен на логика са ме учили джунглите на Хондурас. Според техните правила, ако видиш една маймуна с мачете, знай, че наоколо са се притаили още петдесет. И не зяпай, защото набързо ще те лишат от уши. Само малко да се забавиш в търсене на доказателства и ще те очистят като муха.

— Тук условията са по-различни — не се съгласи Макмилан.

— Какво от това?

Капитанът вътрешно избухна и се обърна. Изпитваше почти физическа болка от общуването с Кетълман. Полковникът беше свадлив и праволинеен, лесно побесняваше и се отличаваше с категоричните си мнения, които като правило бяха основани на собственото му невежество. Макмилан отлично разбираше, че антипатията им е взаимна. Беше му пределно ясно, че Кетълман го счита за мекотело, годно само за наука.

Затова и задълженията им бяха стриктно разграничени. Но за съжаление това време отмина.

Детринджър и Айчър се бяха излегнали под сянката на едно дърво и наблюдаваха безупречното кацане на огромния космически кораб.

— Няма спор, пилотът е истински ас — отбеляза Детринджър. — За мен ще бъде чест да се запознаем.

— Мисля, че ще имате такава възможност — отзова се Айчър. — Едва ли е случайност фактът, че кацнаха до нас, след като имаха на разположение цяла планета.

— Не се съмнявам, че са ни открили — съгласи се Детринджър. — Решили са да действат без излишни хитрости. И аз бих постъпил така.

— Вашите разсъждения не са лишени от логика — каза Айчър. — Но какво ще предприемете сега?

— Ще се срещна с тях!

— Исторически момент! Представител на народа на Ферланг скоро ще поздрави първите разумни същества. По ирония на съдбата тази велика мисия се падна на един престъпник!