Робърт Шекли - Измерения на чудесата

— Няма спор! — потвърди Кармоди.

Опитваше се да различи как изглежда Мелихрон. Но героичната фигура пред него беше лъскаво черна, със съвършени пропорции и без никакви отличителни белези. Единствената особеност беше гласът му — обработен, напрегнат и леко мрънкащ.

— Всичко това е нелепо, разбира се — продължи Мелихрон. — Говоря за цялата тази история да устройваш страхотно явяване за самия себе си. И все пак това е моята планета. И ако не можеш да се изфукаш на собствената си планета, къде тогава можеш? А?

— И това не може да се оспори — съгласи се Кармоди.

— Наистина ли мислите така? — осведоми се Мелихрон.

— Най-честно и с цялата си искреност — увери го Кармоди.

Мелихрон обмисли това, после рязко каза:

— Благодаря. Вие сте ми симпатичен. Вие сте интелигентно и чувствително същество, което не се бои да казва това, което мисли.

— Благодаря — каза и Кармоди.

— Няма за какво. Говоря откровено.

— Е, щом е така, наистина ви благодаря — изрече Кармоди с усилие да не позволи на лекото раздразнение да се промъкне в гласа му.

— И се радвам, че дойдохте — продължи Мелихрон. — Знаете ли, че аз съм едно много прозорливо същество (с което се гордея) и смятам, че ще можете да ми помогнете.

Кармоди удържа на върха на езика си репликата, че е дошъл по-скоро да моли за помощ, отколкото да я оказва, и че освен това положението му едва ли позволява да помогне на когото и да било, щом не е в състояние да се справи с най-основно нещо като намирането на пътя към дома си. Но реши засега нищо да не казва от страх да не засегне Мелихрон.

— Моят проблем — подхвана Мелихрон, — е изначално присъщ на моето положение. А пък моето положение е уникално, ужасяващо, странно и значимо. Вероятно сте чувал, че цялата тази планета е моя, но има още много да се каже. Аз съм единственото живо същество, което може да живее тук. И други са се опитвали, строяха селища, пускаха животни да се множат на воля, засаждаха растения. Естествено всичко ставаше с мое позволение. И всичко беше напразно. Без изключение всяка материя, чужда на тази планета, се разпадаше на фин прах, който моите ветрове след време издухват в дълбокия Космос. Какво ще кажете за това?

— Чудна работа — откликна Кармоди.

— Да, добре се изразихте! — възкликна Мелихрон. — Действително, чудна работа! Но това е то. Никакъв живот не може да вирее тук, освен мен и моите разширения. Когато разбрах това, беше доста силен удар за мен.

— Представям си.

— Тук съм толкова отдавна, колкото аз или някой друг можем да си спомним. Цели епохи се задоволявах да живея простичко — като амеби, като лишеи, като папрати. Всичко беше наред и разбираемо в онези времена. Живеех в нещо като Райската градина.

— Трябва да е било чудесно — отбеляза Кармоди.

— Харесваше ми — тихо каза Мелихрон. — Но не можеше да трае вечно, разбира се. Открих еволюцията и се развих, като променях планетата, за да я приспособя към новите си превъплъщения. Превръщах се в множество твари, някои от тях неприятни. Опознавах светове извън моя собствен и експериментирах с формите, които откривах там. Живях дълги животи във формата на различните висши видове в Галактиката — хуманоидни, хтеризоидни, олихордни и още други. Стигнах до осъзнаване на своята единственост и това знание ми причини самота, която сметнах за неприемлива. Така че не я приех. Вместо това влязох в маниакално състояние, продължило милиони години. Преобразявах се в цели раси и позволявах — не, дори подтиквах моите раси да воюват помежду си. Почти по същото време научих за секса и изкуството. Въведох и двете сред моите раси и известно време много се забавлявах. Разделях се на мъжки и женски единици, като всяка беше завършено цяло, макар и част от мен. И се размножавах, отдавах се на извращения, изгарях се на клада, устройвах си засади, сключвах мирни договори със себе си, женех се и се развеждах със себе си, преминах през безброй самопричинени смърти и раждания. А моите съставки творяха изкуство, понякога дори красота, занимаваха се и с религия. Естествено те ме боготворяха. И това беше съвсем уместно, тъй като за тях бях първопричина на всички неща. Но аз дори им позволявах да приемат съществуването и да възвеличават върховни същества, които не бях аз. В онези времена бях краен либерал.

— Много великодушно от ваша страна — промърмори Кармоди.

— Е, старая се да бъда великодушен. Можех да си го позволя. Що се отнася до тази планета, аз бях Бог. Няма смисъл да си играем на думи — бях божествен, безсмъртен, всемогъщ и всезнаещ. Всичко се намираше в самия мен — дори дисидентските мнения за мен. И едно стръкче трева не поникваше, без да бъде безкрайно мъничка частица от моето битие. Аз придадох форма на планините и реките. Аз причинявах реколтата, също и глада. Аз бях животът в сперматозоидите и смъртта в чумния бацил. И една птичка не можеше да пльосне на земята без мое знание, защото бях Свързващият и Разделящият, Единният и Многообразният, Онова, Що Винаги Е Било, и Онова, Що Винаги Ще Бъде.