Робърт Шекли: Нарушителят

Тази лаборатория строяхме в извънработно време. Който имаше свободен някой и друг час, нареждаше тухли, изрязваше дъски за маса или завинтваше панти към касите на вратите. Никой не можеше да бъде освободен от работата си за толкова дълго време, че да строим както си му е редът.

За няколко часа Франклин бе успял да направи повече, отколкото всички ние за няколко месеца. Той наистина беше сръчен дърводелец и работеше така, като че ли всички фурии го гонеха по петите.

— Франклин — повиках го аз.

— Ето ме, сър. — Той веднага дойде при мен. — Исках да свърша нещо, за да не ям даром хляба ви, мистър Тали. Оставете ме още някой и друг час и ще поставя покрива. А пък ако не ви трябват ей ония там тръби, може утре и вода да прекарам.

Франклин наистина беше славен момък. Точно от такива хора имахме нужда на Марс. Справедливостта изискваше, пък и приличието, да го потупам по рамото и да му кажа: „Момко, образованието още не е всичко. Можеш да останеш. Ти си тъкмо за нас.“

На мен наистина ми се искаше да произнеса тези думи, но нямах право.

На Марс не поощряват авантюрите.

Нарушителите не преуспяват тук.

Ние, учените, все някак си ще се справим с работата на дърводелците и водопроводчиците. Просто не сме в състояние да допуснем дублиране на професии.

— Франклин — казах аз, — моля ти се, престани да усложняваш задачата ми. Аз съм човек с меко сърце. Мен ме убеди. Но аз съм длъжен да спазвам нарежданията. Трябва да се върнеш на Земята.

— Не мога да се върна на Земята — едва чуто отвърна Франклин.

— Какво има?

— Ако се върна, ще ме поставят зад решетките.

— Е, хайде, разправяй всичко от начало — изпъшках аз. — Само, моля ти се, по-накратко.

— Слушам, сър. Както вече ви казах, сър — почна Франклин, — на Земята трябва да постъпваш като другите и да мислиш като другите. За известно време всичко вървеше добре. Но после аз открих Истината.

— Какво, какво?

— Открих Истината — гордо повтори Франклин. — Натъкнах се случайно на нея, но въобще тя е много проста. Толкова проста, че обучих и сестричката си, а щом тя можа да я научи, значи, и всеки може. Тогава опитах да обуча всеки на Истината.

— Продължавай — казах аз.

— Е, и всички ужасно се разгневиха. Казаха, че съм се побъркал, че трябва да си държа езика зад зъбите. Но аз не можех да мълча, мистър Тали, нали това е Истината. Така че когато дойдоха за мен, аз се отправих на Марс.

Виж ти, помислих си аз, чудесно. Само това ни липсваше на Марс. Старомоден фанатик да чете проповеди на закостенелите учени. А ако пък изпратя момъка обратно на Земята, в затвора, цял живот ще ме гризе съвестта.

— Но това не е всичко — заяви Франклин.

— Искаш да кажеш, че тази сърцераздирателна история има продължение?

— Да, сър.

— Говори тогава — насърчих го аз с въздишка.

— Те се опълчиха и срещу сестричката ми — каза Франклин. — Нали разбирате, когато й открих Истината, тя поиска като мен да обучава другите. Нали това е Истината. И сега е принудена да се крие, докато… докато…

Той подсмръкна и с жалък вид преглътна сълзите си.

— Мислех, като видите, че мога да бъда полезен на Марс, тогава и сестричката ми би могла при мен…

— Стига! — не издържах аз.

— Да, сър.

— Повече нищо не желая да слушам. И без това достатъчно се наслушах.

— А вие не бихте ли искали да ви открия Истината? — разпалено предложи Франклин. — Мога да ви обясня…

— Нито дума повече — кряснах аз.

— Да, сър.

— Франклин, нищо не мога да сторя за теб. Абсолютно нищо. Ти нямаш научно звание. А аз нямам право да ти разреша да останеш, но ще направя единственото, което е в моя власт. Ще поговоря с директора.

— Чудесно! Много ви благодаря, мистър Тали. А вие нали ще му обясните, че още съм изтощен от пътя? Щом укрепна, ще ви докажа…

— Разбира се, разбира се — казах аз и побързах да си отида.

Директорът впери поглед в мен, като че виждаше двойника ми от антимира.

— Но, Тали — каза той, — нали ти са известни правилата.

— Разбира се — измънках аз. — Но той действително би могъл да ни бъде полезен. И ми е ужасно неприятно да го пращам право в ръцете на полицията.

— Издръжката на един човек на Марс струва годишно петдесет хиляди долара — каза директорът. — Смяташ ли, че той заслужава да се изразходват…

— Знам, знам — прекъснах го аз. — Но случаят е толкова трогателен, и той така се старае, и ние бихме могли…

— Всички нарушители са трогателни — забеляза директорът.

— Ясно. В края на краищата те са непълноценни създания, не като нас, учените. Нека си върви, откъдето е дошъл.