Робърт Шекли - Магазинче за мечти

През почивните дни той придружи Томи в разходките му с яхтата. Старата лодка се държеше отлично и не пропускаше нито капка вода през шевовете на корпуса. Томи искаше нови платна за яхтата, но мистър Уейн отхвърли това. Може би следващата година, ако работата потръгне по-добре. Засега и старите платна щяха да свършат работа.

Понякога нощем, когато децата спяха, той и Джанет излизаха с яхтата. По това време Лонг Айлънд бе тих и спокоен, лодката се плъзгаше покрай мигащите буйове срещу огромната жълта луна.

— Знам, че таиш нещо в душата си — Каза Джанет.

— Моля те, мила!

— Има ли нещо, което да криеш от мен?

— Не, нищо!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно!

— Тогава ме прегърни. Сега е добре…

Изпълнение на най-съкровените желания…

Дойде есента и яхтата трябваше да бъде изтеглена на брега. Борсата се стабилизира, но Пеги хвана шарка. Томи искаше да научи разликата между обикновените бомби, атомните и водородните бомби, кобалтовите бомби и всички други бомби, за които говореха в новините. Мистър Уейн обясняваше, доколкото можеше. После внезапно прислужницата напусна.

Тайните желания бяха нещо хубаво. Може би той наистина искаше да убие някого или да живее на някой южен остров? Трябваше да прецени и своите задължения. Имаше две деца и съпруга, по-добра, отколкото той заслужаваше.

Може би около Коледа…

Но по средата на зимата поради късо съединение в инсталацията стана пожар в незаетата спалня за гости. Никой не пострада и пожарникарите потушиха пламъците, без да причинят големи щети. Това обаче измести всички мечти на мистър Уейн на заден план, защото спалнята трябваше да се възстанови, а мистър Уейн се гордееше много със старата си добре поддържана къща.

Бизнесът продължаваше да е несигурен заради международното положение. Тези междуконтинентални ракети, атомни бомби, спътници… Мистър Уейн прекарваше по-голямата част от дните си в кантората, а понякога и вечерите. След това Томи заболя от заушка. Част от покрива трябваше да се поправи. После дойде време яхтата да се подготви за пролетното й пускане на вода.

Така измина една година и той нямаше време да мисли за Томпкинс и тайните желания, може би следващата година…

— Е, — каза Томпкинс, — добре ли сте?

— Да, добре съм — каза мистър Уейн и стана от стола, притискайки с пръсти слепоочията си.

— Искате ли да Ви върна таксата?

— Не. Преживяното бе напълно достатъчно.

— Винаги е така — каза Томпкинс, намигвайки на папагала. — Е, какво видяхте?

— Видях света в неговото близко минало.

— Това се случва често. Разбрахте ли вашето скрито желание? Убийство? Или южен остров?

— Предпочитам да не говорим за това.

— Повечето хора не искат да споделят с мен — Каза Томпкинс намръщено. — проклет да съм, ако знам защо!

— Защото поне аз така мисля, светът на тайните желания е неприкосновен. Не се обиждайте… Смятате ли, че ще можете някога да го направите постоянен? Изборът на свят имам предвид.

Томпкинс повдигна рамене.

— Опитвам се и ако успея ще чуете за това. Всички ще чуят!

— Да се надяваме — мистър Уейн отвори пакета и сложи съдържанието му върху масата. В пакета имаше чифт армейски обувки, един нож, две рола медна жица и три малки консерви говеждо.

Томпкинс огледа всичко със светнали очи.

— Много добре — каза той, — благодаря ви!

— Довиждане — Каза мистър Уейн. — и аз трябва да Ви благодаря!

Мистър Уейн напусна магазина и забърза надолу край оградата от сиви камъни. Зад нея, докъдето погледът му стигаше, лежеше безкрайна равнина от развалини. Те бяха останки от разрушени градове, изгорели дървета и фин бял прах. Който някога е бил човешка плът. „Да-а — Каза си мистър Уейн — загубихме най-доброто, което бяхме постигнали.“

Последната година, която отмина, му струваше всичко, което притежаваше и десет години от живота. Но той не съжаляваше за това. Дори всичко да бе само сън, видението си струваше да бъде изживяно, Но сега трябваше само да забрави за Джанет и децата. Тях ги нямаше вече. Поне докато Томпкинс успееше да усъвършенствува своя метод. Сега трябваше да мисли за собственото си спасение.

С помощта на миниатюрния си ръчен гайгер той намери една дезактивирана пътека сред развалините. Трябваше да се добере до укритието преди да бе мръкнало, преди да се появят плъховете. Ако не побързаше, щеше да пропусне и вечерната дажба картофи.

© 1959 Робърт Шекли

© Рина Костова, превод от английски