Робърт Шекли - Цената на риска

Пантите се откъснаха. Чу как се отваря вратата. Рейдър бързо се покатери през прозореца, задържа се с пръсти за миг и се пусна.

Ударът беше зашеметяващ. Той се изправи на крака, залитайки. На прозореца на банята се появи лице.

— Нямаш късмет — рече мъжът, като се наведе през прозореца и се прицели внимателно с масивен пистолет.

В този момент в банята избухна димка.

Изстрелът на убиеца отиде много встрани. Той се обърна, като проклинаше. В двора избухнаха още димки. Фигурата на Рейдър потъна в дим.

Той чуваше обезумелия глас на Майк Тери от телевизорчето в джоба си. „Сега бягай, крещеше Тери, бягай, Джим Рейдър, бягай, за да се спасиш. Тичай сега, докато очите на убийците са пълни с дим. И благодари на добрата самарянка Сара Уинтърз от Броктън, щата Масачусетс, Едгар стрийт №3412, за това, че подари пет димки и нае човек да ги хвърли.“

Тери продължи по-спокойно: „Днес вие спасихте живота на един човек, мис Уинтърз. Бихте ли разказали на нашите зрители как…“

Рейдър не можеше да чува повече. Той тичаше през изпълнения с дим двор, покрай простори за пране и излезе на улицата.

Вървеше надолу по Шестдесет и трета улица, приведен, за да изглежда по-нисък, леко залитащ от напрежение, замаян от недояждане и недоспиване.

— Ей, вие.

Рейдър се обърна. Жена на средна възраст седеше на стъпалата на масивна къща и го гледаше смръщено.

— Вие сте Рейдър, нали? Този, когото искат да убият?

Рейдър започна да се отдалечава.

— Влезте вътре, Рейдър — покани го жената.

Може би беше клопка. Но Рейдър знаеше, че трябва да разчита на великодушието и добродушието на хората. Той беше техен представител, тяхна проекция, средният човек, изпаднал в беда. Без тях беше загубен. С тях нищо не можеше да му навреди.

„Доверявай се на хората, му беше казал Майк Тери. Те никога няма да те измамят.“

Той последва жената във всекидневната й. Тя му каза да седне и излезе от стаята, като се върна почти веднага с чиния задушено. Гледаше го как яде, така както би гледала някоя маймуна да яде фъстъци в зоологическата градина.

Две деца излязоха от кухнята и се втренчиха в него. Трима мъже в работни комбинезони излязоха от спалнята и насочиха телевизионна камера към него. Във всекидневната имаше голям телевизор. Докато гълташе храната си, Рейдър наблюдаваше образа на Майк Тери и слушаше неговия силен, искрен и разтревожен глас.

„Ето го, приятели, говореше Тери, ето го Джим Рейдър сега, яде солидно за първи път през последните два дни. Нашите телевизионни екипи наистина се потрудиха, за да ви предадат това. Благодаря, момчета… Приятели, Джим Рейдър получи за кратко време убежище от мисиз Велма О’Дел, Шестдесет и трета улица №343. Благодаря ви, добра самарянке, О’Дел. Наистина е чудесно как хората от всички социални прослойки взеха случая на Джим Рейдър присърце.“

— По-добре побързайте — подкани го мисиз О’Дел.

— Да, госпожо — отговори Рейдър.

— Не искам стрелба в апартамента ми.

— Почти свърших, госпожо.

Едно от децата попита:

— Няма ли да го убият?

— Млъкни — сряза го мисиз О’Дел.

„Да, Джим, повтори монотонно Майк Тери, по-добре побързай. Убийците ти не са много далеч. Те не са глупаци, Джим. Зли, извратени, безумни — да. Но не и глупави. Те преследват кървава следа — кръв от разкъсаната ти ръка, Джим.“

Досега Рейдър не беше разбрал, че си беше порязал ръката на прозореца.

— Ето, ще го превържа — каза мисиз О’Дел.

Рейдър се изправи и я остави да превърже ръката му. После тя му даде кафяво сако и широкопола мека сива шапка.

— На мъжа ми са — обясни тя.

„Той е маскиран, приятели, извика Майк Тери доволен, това е вече нещо друго. Маскировка. И му остават седем часа, докато бъде в безопасност.“

— Сега се измъквайте оттук — нареди "мисиз О’Дел.

— Тръгвам, госпожо — отговори Рейдър. — Благодаря.

— Мисля, че сте глупак — добави тя. — Мисля, че сте глупак, щом сте се забъркали в това.

— Да, госпожо.

— Просто не си заслужава.

Рейдър й благодари и излезе. Той вървя до Бродуей, взе метрото до Петдесет и девета улица, после пътническия влак към жилищната част на града до Осемдесет и шеста улица. Там си купи вестник и се прехвърли на експреса за Манхасет.

Погледна часовника си. Оставаха му шест часа и половина.

Метрото прогърмя под Манхатън. Рейдър дремеше, превързаната му ръка беше скрита под вестника, шапката беше нахлупена на лицето му. Все още ли не беше разпознат? Беше ли се отървал от бандата на Томпсън? Или сега някой им телефонираше?