Уилям Шекспир - Сонети

Един болнав недъг е любовта.
Със остра жажда ден и нощ томи ме.
Недъгава, обича болестта
и в нея туй, което най боли ме.
Тя своя лекар — разума гневи:
въобще не се поддава на лечение!
Но вече тоя лекар заяви,
че е изгубил всякакво търпение.
И ето ме неизлечим болник.
Какво е мир душата ми не знае.
А мисълта отскача всеки миг,
пилее се без разум и блуждае.
Безумен взех нощта за светъл зрак,
а ти си ад: непроницаем мрак.

О, как слепи очите ми страстта:
не са съгласни с повечето зрения.
Без ум ли ме остави любовта,
та те отричат зримите явления?
Щом те са прави, то защо светът
със моите очи не е съгласен.
Ако ли не, защо не заявят,
че моят взор е беден и неясен.
И кой е прав? Очите или аз?
От погледа ми сълзи всичко крият.
И слънцето слепее тъй за час,
додето бури свода не измият:
Слепиш, любов, очите ми с потоци,
но пак не скриващ своите пороци.

Кой? Аз от теб останах непленен?
Но аз нали по собствено желание
воювам с теб срещу самия мен
и мра със рядко себеотрицание.
Не срещам ли врага ти като враг?
Обичам ли когото ненавиждаш?
Осъждам се жестоко, знаеш как,
когато ти напразно ме обиждаш.
Нали и всяка добродетел в мен
за мен е ценно качество със оглед
на туй, търпи ли страшния ти плен…
Завися цял от властния ти поглед.
О, аз разбирам твоето презрение.
Ти мразиш в мен лишения от зрение.

Каква е тази твоя страшна власт?
Как тя над мен безсилния владее?
Лишен от воля, лъжа с рядка страст
очите си, че слънцето не грее.
Така обайва тази сила зла,
че аз със чиста съвест и съзнание
прощавам в тебе злите ти дела
и всеки грях наричам обаяние.
Това, което мразят в тебе тук,
ме покорява и плени безславно.
Обичам в теб, което мрази друг,
не ме третирай с другите наравно.
За любовта ти съм достоен двойно.
Обичам в тебе всичко недостойно.

Не, любовта не знае угризения,
при все че съвестта е неин плод.
Не ме преследвай с твоите обвинения,
ти водиш моя непростим живот.
На тебе аз отдаден съм всецяло,
но ниски страсти моя дух влекат.
Духът ми съблазнява твойто тяло
и твоят дух подкупва мойта плът.
При името ти тя изтръпва цяла,
желана цел, преследвана така!
И тя пред теб застава просияла
и пада в твоите царствени крака.
Любов, познала черните падения,
познава, знае всички угризения.

Да, моята любов е моят гнет,
но теб ти тегне двойно прегрешение.
Ти с мен пристъпваш брачния обет,
а с него вършиш клетвонарушение.
Но имам ли наистина права
да те виня за твоите постъпки,
Аз сам извърших, знам добре това,
не две, а двайсет гибелни простъпки.
Кълнех се в добротата ти без страх,
във чувствата ти, в мнимата им трайност.
За всички твои грешки ослепях,
залъгвайки се с твойта всеотдайност.
Във твойта мнима красота се клех
и себе си без нужда сам петнех.

Бог Купидон почивал в сън дълбок.
Видели нимфи този рядък случай
и факела на дремещия бог
те потопили в пенестия ручей.
Потокът заклокочил с ясен звук.
Разплискал се, нагрял се до кипение…
И болните сега се стичат тук
от ручея да търсят изцеление.
Но Купидон, от погледа си той
доби искра за факела си смолест
и върху мен опита тоя зной…
И страдам аз сега от тежка болест.
Но ручей мен не ще ме излечи,
от този ад във твоите очи!

Почивал Купидон във сън дълбок
до свойта факла — източник на страсти.
Видели нимфи дремещия бог
и се стаили в околните храсти.
И факлата, захвърлена в страна,
която много мъки причинила,
една от тях в прохладната вълна
на пенестия ручей потопила.
Нагрели се студените води.
Мнозина в тях намерили спасение.
Аз също идвах често тук преди,
от твоя чар да търся изцеление.
Нагрява даже ручея страстта,
но ручей не охлажда любовта.