Уилям Шекспир - Сонети

О, моя музо, стиснала уста!
Какво ще кажеш в свое оправдание?
Защо отвергваш тази красота,
която ти създаде обаяние?
Кажи какво ще отговориш ти?
Ще ми отвърнеш пак за утешение,
че истината багри не търпи,
а хубостта сама е украшение.
И затова ли ти мълчиш? Възпей
това лице, спаси го от забрава!
И нека грее неговата слава
като покрит със злато мавзолей.
Предай го ти на бъдещия свят,
какъвто е сега: щастлив и млад!

Обичам — моят вид не го издава.
Обичам, но да крия съм готов.
Търгува този, който възхвалява
богатствата на своята любов.
Когато бяха чувствата ни нови,
посрещах те със песен на уста.
И славеят тъй пролет славослови,
но млъква, щом премине пролетта.
С това, че трели вече той не рони,
не ще лиши нощта от благодат.
Но този глас, звучал от всички клони,
си губи чара, ставайки познат.
И мойта флейта вече замълча.
И тя предълго в клоните звуча.

Но музата ми млъква занапред.
Очаква ли я слава пак? Едва ли.
И тя разбра, че този мой сюжет
е по-добър без нейните похвали.
Не ме упреквай, че съм станал ням,
но виж във огледалото: такава
голяма красота те гледа там,
че моят дух неволно онемява.
Такава хубост отразява то,
че питам се не е ли престъпление
да накърниме с четка и длето
едно такова цялостно творение?
Но виж как вещо простото стъкло
е пресъздало твоето чело!

Не остаряваш, все си тоя ти.
Все тия са очите ми любими.
За трети път вън лятото цъфти,
погребвано от три студени зими.
Три пролети преминаха в лета,
и три лета, превърнали се в есен,
обагряха зелените листа,
а твоят лик е все така чудесен.
В часовника невидимо за нас
пълзи във кръг стрелката позлатена,
замирайки над цифрите, и аз
тъй в теб не виждам никаква промена.
О, бъдещ ден, роди се днес,
когато цъфти това неповторимо лято.

Не съм езичник аз. Недей и ти
нарича този порив в мен божествен.
За теб са мойте мисли и мечти
и пак за тебе моят химн тържествен.
Обичаш ме по-силно всеки ден
и с вярност все по-силна, по-голяма.
И моят стих затуй е посветен
на верността, и други теми няма.
Добър, прекрасен, верен и това
изчерпва всички мои обожания.
Добър, прекрасен, верен — три слова,
но колко много словосъчетания.
До днеска вярност, красота, сърце
ти пръв си съчетал в едно лице.

Когато в древни свитъци чета
за устни днес отдавна вече нями,
за пишещата песни красота
във чест на знатни рицари и дами,
по всяка неподправена черта,
ръце и устни, поглед, свежест, сили
аз виждам: в древността са доловили
каква ще бъде твойта красота.
Със поглед на пророк тук всеки ред
се е опитал да те предусети.
Но все пак твоя истински портрет
не са създали древните поети.
А ние днес и в твоя век живеем,
но нямаме перо да те възпеем.

Ни моя страх, ни тая звездна твърд,
погълната в грядущето, не знае
дали и колко мойта страст ще трае,
обречена като че ли на смърт.
Луната блесна не след дълъг мрак
напук на предвещаните кончини.
Надеждата е увенчана пак
и мир вещаят белите маслини.
Не те очакват мрак и тъмнина,
а аз ще дишам вечно в тези песни.
Заплашва смърт ония племена,
които са неуки, безсловесни.
Но с теб ще надживеем тук вдълбани
царе от бронз и лаври на тирани.

Какво ли тоя мозък ти е дал,
което ти си нямал дотогава?
Какво ли ново, друго бих изпял
за мойта обич или в твоя слава?
Не, нищо, друже. Но пък всеки ден
като молитва аз повтарям вечно,
че ти си мой, и тоя стих за мен
звучи тъй ново и така сърдечно.
Безсмъртната любов не се мени,
не вижда и в любимия промена.
Не знаят бръчки нейните страни,
и старостта е нейна подчинена.
И тя внезапно разцъфтява цяла,
когато се твърди, че е умряла.

Лъжец не ме наричай! Но кажи
кога съм бил лъжец или изменник?
Как бих могъл? В гърдите ти лежи
сърцето ми като залог и пленник.
Ти мой приют! Изчезвах без следа,
завръщах се след хиляди скитания
и носех с мен от живата вода,
която мие тия злодеяния.
Кръвта ми тъне в грехове; все пак
не съм достигнал до това падение,
завинаги да скъсам с твоя праг
и с извора на всяко утешение.
Какво бих правил аз без тебе тук?
Аз имам теб, аз нямам никой друг.